— Новият женен ли е? — запита Фий, докато изтегляше тънки черти с линия и писалка с червено мастило.
— Знам ли, не попитах. Ще видим утре, като дойде.
— Как ще пристигне?
— Джими ще го докара: трябвало да провери за онези стари скопени овни в Танкстенд.
— Е, дано се заседи. Ако не е женен, няма да го свърти повече от няколко седмици. Не може да се разчита на тези пастири — каза Фий.
Джимс и Патси бяха на пансион в Ривървю и се кълняха, че няма да стоят в училището и минута, след като навършат четиринадесет години, докогато беше задължително. Горяха от нетърпение час по-скоро да излязат в пасищата с Боб, Джек и Хюи и в Дройда да работи пак само семейството, а който иска, да идва и да си отива, когато пожелае. Близнаците споделяха семейната любов към книгите, но от това в Ривървю не им беше по-приятно; книга можеш да носиш и в джоба си или в чантата на седлото и да я четеш с много по-голямо удоволствие в сянката на някой евкалипт по пладне, отколкото в класната стая на монашеския орден. Беше им трудно да свикнат с този пансион. Не им правеха впечатление остъклените класни стаи, нито просторните зелени игрища, изобилието от градини и места за отдих не будеха у тях интерес. Сидни не им правеше впечатление с музеите си, концертните зали и галериите. Сприятелиха се със синовете на други скотовъдци и през свободното време си мечтаеха за в къщи или с нескривана гордост разказваха колко голяма и прекрасна е Дройда, а онези, които ги слушаха, благоговееха и им вярваха, защото нямаше човек западно от гара Бърън да не е чувал за знаменитата Дройда.
Минаха няколко седмици, преди Меги да се запознае с новия пастир. Името му — Люк О’Нийл — беше вече вписано в счетоводните книги и в Къщата се говореше за него много повече, отколкото за други пастири. Преди всичко беше отказал да нощува в бараките за наемни работници и се беше настанил в последната празна къща край реката. Освен това се беше сприятелил с мисис Смит и бе спечелил симпатиите й, макар че тя обикновено не обръщаше внимание на другите като него. Любопитството на Меги беше вече възбудено много преди да го срещне.
Слънцето блестеше в очите му, така че тя го видя, преди той да я види: той яздеше един злонрав кон на черни петна и с черна грива и опашка; тя добре познаваше животното, понеже нейно задължение беше да разпределя работните коне, и се беше чудила защо не вижда тези дни този кон. Никой от мъжете не го искаше и всеки избягваше да го язди. Но на новия пастир, изглежда, му беше все едно, което несъмнено доказваше, че умее да язди, още повече, че този кон можеше да хвърли ездача си още щом го яхне и имаше навик да хапе.
Трудно може да се познае ръстът на мъж, яхнал кон, а и австралийските пастири използваха малки английски седла без заден лък и не повдигнати отпред, та яздеха със свити колене и силно изправена стойка. Новият изглеждаше висок, но понякога височината е само в тялото, а краката са несъразмерно къси, тъй че Меги се въздържа да отсъди. За разлика от повечето пастири той предпочиташе да носи бяла риза и бели панталони от молескин вместо сива фланела и сиви бричове. „Суетен — помисли си Меги развеселена. — Да му е на добър час, щом не му тежи да пере и глади толкова често.“
— Добър ден, госпожо! — провикна се той, като се срещнаха, повдигна старата си омачкана сива кожена шапка и пак я килна на главата си.