Засмените сини очи гледаха Меги с нескрит възторг, когато тя се спря при него.
— О, не сте госпожата, значи, трябва да сте дъщерята — продължи той. — Аз съм Люк О’Нийл.
Меги измънка нещо, но повече не го погледна — беше толкова ядосана, че и през ум не й мина да му отвърне в същия весел тон. О, това на нищо не прилича! Как смее някой друг да има лице и очи като на отец Ралф! Те не я гледаха като него: смехът в тях беше нещо съвсем различно и не горяха от обич към нея. От първия миг, когато бе видяла отец Ралф, коленичил пред нея в прахта на гарата в Гили, Меги бе доловила обич в погледа му. И да гледа сега в неговите очи, без да вижда самия него! Това беше жестока шега, истинско наказание!
Без да подозира какви мисли вълнуват спътницата му, Люк О’Нийл задържаше непокорния си кон до нейната кротка кобила, докато прегазят реката, още пълноводна от големите дъждове. Тя беше красавица, няма съмнение! И тази коса! Онова, което стърчеше с цвят на моркови върху главите на момчетата от семейството, изглеждаше съвсем другояче у това девойче. Да щеше само да го погледне, та да види по-добре лицето й! Точно тогава тя вдигна глава, и то с такова изражение, че веждите му се събраха от почуда: на лицето й беше изписана не точно омраза към него, а сякаш тя напразно се мъчеше да види нещо или пък беше видяла нещо и й се щеше да не е така. Или кой знае какво. Но явно беше смутена. Люк не беше свикнал жените да му намират недостатъци. Пленен съвсем естествено от тези коси с цвят на златистия залез и от тези топли очи, интересът му само нарасна от нейното негодувание и разочарование. Тя все още го наблюдаваше, полуотворила розовата си уста, а от горещината по горната устна и челото й беше избила копринена влага и златистите й вежди въпросително се бяха извили в недоумение.
Той се засмя широко и разкри едрите бели зъби на отец Ралф, но това не беше усмивката на отец Ралф.
— Знаеш ли, че си същинско бебе, такова едно — зяпнало от почуда.
Тя отмести поглед.
— Извинете. Загледах се, без да искам. Просто ми заприличахте на един човек.
— А, гледай си, колкото щеш. По-добре, отколкото да си вириш носа. Та за кого ти напомних?
— Няма значение. Просто е странно да видиш уж познат, а в същност съвсем непознат човек.
— Как ти е името, малка мис Клийри?
— Меги.
— Меги ли?… Че това име не звучи с достойнство и въобще не ти приляга. По-добре да е Белинда или Мадлен, но щом не можеш да ми предложиш нещо друго, ще се съглася и с Меги. А откъде идва Меги — от Маргарет ли?
— Не, от Мегън.
— А, виж, това е по-добре! Ще те наричам Мегън.
— Няма! — троснато му отвърна тя. — Мразя това име.
Но той само се изсмя.
— О, май си много своенравна, мис Мегън. Ако поискам, ще ти викам и Юстейсия Софрония Огъста, да знаеш.
Бяха стигнали до стопанския двор. Той слезе леко от коня си и плесна озъбената му глава, която се люшна покорно, сетне зачака Меги да му подаде ръка, за да я смъкне от седлото. Но тя смушка с пети кестенявата си кобила и продължи по пътеката.
— Охо, изисканата дама не отива при простите пастири, а? — викна той след нея.
— Не, разбира се! — отвърна тя, без да се обърне.
О, не беше честно! Дори изправен на собствените си крака, той приличаше на отец Ралф: като него строен и широк в раменете, с тесен ханш и с неговата грациозност, само че другояче изразена. Отец Ралф имаше походка на танцьор, а Люк — на атлет. Косата му беше също така гъста, черна и къдрава, имаше същите сини очи, същия изящен прав нос, същите добре очертани устни. И все пак той приличаше на отец Ралф колкото… колкото… си приличат два евкалипта — и двата високи, смугли и красиви, но със съвсем различни корони.
След тази случайна среща Меги се ослушваше да чуе какво говорят и какво мислят за Люк О’Нийл. Боб и момчетата бяха доволни от работата му и очевидно добре се разбираха с него. Той, изглежда, не знае що е леност — казваше Боб. Дори Фий спомена името му една вечер, като отбеляза, че е много красив мъж.
— Не ти ли прилича на някого? — небрежно попита Меги, легнала по корем на килима да чете.
Фий помисли малко.
— Е, може би малко на отец де Брикасар — същото телосложение, същия цвят на кожата и косата. Но приликата не е поразителна: като хора са много различни. А ти, Меги, като ще четеш, седни прилично на стол като дама. Щом си с бричове, не значи, че може съвсем да забравиш приличието.
— Пфу! — отвърна Меги. — Да не би да ме гледа някой!
Това беше. Приликата беше неоспорима, но зад нея двамата мъже бяха толкова различни, че Меги — и то само тя — много страдаше, защото беше влюбена в единия, а се ядосваше, че другият й харесва. Тя установи, че в кухнята той беше станал пръв любимец на всички и чак сега разбра защо си позволяваше лукса да носи бели ризи и бели панталони из пасищата: мисис Смит му ги переше и гладеше, пленена от неустоимия му чар.