А беше толкова млада: в моменти като този, като се гледаше в роклята с цвят на пепел от рози, щеше й се да изпитва някакво хубаво чувство, което да я облъхва като силен горещ вятър. Не искаше цял живот да прави все едно и също като някакъв малък автомат; копнееше за промяна, за жизненост, за любов. Любов, съпруг, деца… Каква полза да жадува по един мъж, когото нямаше никога да има? Той не я искаше, никога нямаше да я иска. Казваше, че я обича, но не като съпруг. Защото бил свързан с Църквата. Така ли правят всички мъже — да обичат нещо неодушевено повече от една жена? Не, сигурно не всички. Може би само по-трудните, по-сложните, потънали в своите океани от съмнения, възражения и разсъждения. Но не можеше да няма и по-обикновени мъже, такива, които биха обичали една жена повече от всичко друго. Мъже като Люк О’Нийл например.
— Мисля, че ти си най-хубавото момиче, което съм виждал — каза й Люк, като запали мотора.
От комплименти Меги не разбираше нищо, погледна го сепнато, но замълча.
— Ех, че прекрасно! — продължи Люк, очевидно несмутен от нейното безразличие. — Завърташ ключа, натискаш бутона на таблото и колата тръгва. Няма да въртиш манивела, няма да се молиш проклетата бричка да запали, преди да са ти свършили силите. Това е живот, Мегън, повярвай ми.
— Ти… нали няма да ме оставиш сама? — попита тя.
— Господи, как ще те оставя! Нали идваш с мен! Това значи, че си моя цялата вечер и нямам намерение да допусна никого да се приближи до теб.
— На колко години си, Люк?
— Трийсет. А ти?
— На двадесет и три.
— Толкова много? А приличаш на бебе.
— Не съм бебе.
— Охо! Щом е така, била ли си влюбена?
— Веднъж.
— Само веднъж? На двайсет и три? Божичко? На твоите години аз съм се влюбвал и съм разлюбвал поне десет пъти.
— Сигурно и аз, но тук в Дройда няма много хора, в които да се влюбвам. Ти си първият пастир, който си спомням да ми е казал нещо повече от едно плахо „здравей“.
— Е, щом не ходиш на забави, защото не можеш да танцуваш, нямаш големи шансове за успех, нали? Нищо, сега ще оправим това за нула време. До края на вечерта ще си се научила да танцуваш, а след няколко седмици ще бъдеш сред най-добрите танцьорки. — Той я стрелна с поглед. — Но не може момчетата от съседните ферми да не са те канили от време на време на танци. Не говоря за пастирите — ти не си лъжица за тяхната уста, но някои от синчетата на фермерите не може да не са ти хвърлили око.
— Щом не съм лъжица за устата на пастир, ти защо ме покани? — отби тя въпроса му.
— О, аз съм много дързък — захили се той. — Само че ти не измествай въпроса. Не може някой от Гили да не те е канил.
— Канили са ме — призна тя. — Само че аз никога не съм имала желание да ходя. Ти ме принуди.
— Значи, всичките са глупави като палета — изсмя се той пренебрежително. — Разбирам аз кога нещо си струва.
На Меги не й допадаше много начинът, по който говореше, но с човек като Люк не можеше да се излезе наглава.
Всички бяха дошли на забавата — синове и дъщери на фермерите, пастири, някои с жените си, прислужнички, гувернантки и граждани от всякаква възраст и пол. При такива случаи учителки използваха възможността да се сприятелят с млади търговски посредници или дори с истински банкови чиновници.
Нямаше и следа от маниерите при по-официалните случаи. Старият Мики О’Брайън беше дошъл от Гили да свири на цигулка, а винаги се намираше някой, който да вземе било акордеона с клавишите или другия — с копчетата, — и така се редуваха да акомпанират на Мики, който, седнал на бидон или на бала вълна, свиреше с часове без отдих, а по увисналата му долна устна потичаше слюнка, защото той нямаше време да я преглътне: казваше, че му пречело на темпото.