Това не бяха танците, които Меги знаеше от рождения ден на Мери Карсън. Това бяха буйни танци в кръг: джига, полка, кадрил, рийл, мазурка, „сър Роджър де Ковърли“ — все танци, при които партньорите само леко се докосваха, като се разминаваха или вихрено се завъртаха в нечии груби ръце. Нямаше близост, замечтаност. Сякаш всички искаха тук само да разсеят грижите си, а романтичните сцени се разиграваха навън, далеч от шума и от хората.
Меги скоро установи, че високият й красив компаньон буди завист у мнозина. Той стана прицел на почти толкова прелъстителни или копнеещи погледи, колкото се отправяха някога към отец Ралф, че дори и още по-дръзки. Някога… Колко е страшно да мисли за него в такова далечно минало време.
Верен на думата си, Люк я остави само колкото да отиде до тоалетната. Но Инок Дейвис и Лайъм О’Рурк, които също бяха на забавата, изгаряха от нетърпение да заемат мястото му до нея. Люк обаче не им позволяваше, а и Меги трябва да беше много замаяна, защото не й идваше наум, че с пълно право може да приеме покана за танц и от други мъже, а не само от този, с когото бе дошла. Тя нямаше представа какво говореха, но Люк ги чуваше и тайно се подсмиваше. Виж ти колко е нахален този — прост пастир, а да им я измъкне изпод носа! Но ядът им изобщо не засягаше Люк. Та те са имали същата възможност, а щом не са я използвали, толкова по-зле за тях.
Последният танц беше валс. Люк хвана ръката на Меги, обгърна я през кръста, притегли я към себе си. Той танцуваше великолепно. За своя изненада тя установи, че няма нужда да прави друго, освен да се остави той да я върти. Беше й някак особено в прегръдките на мъж, като усещаше мускулите на гърдите и бедрата му и поемаше топлината на тялото му. Кратките мигове на близост с отец Ралф я бяха разтърсвали така, че не й беше оставало време да долови тези нюанси, а освен това искрено бе вярвала, че онова, което чувства в неговите прегръдки, няма да се повтори никога. Но макар сега да беше съвсем различно, тя се вълнуваше: пулсът й се ускори и тя разбра, че той е усетил това, защото я притисна още по-силно до себе си и долепи буза до косата й.
Докато „Ролсът“ бръмчеше към къщи и осветяваше неравния път, който дори се губеше на места, те не говориха много. Брейк-и-Пул беше на седемдесет мили от Дройда — през пасища, без никакви къщи наоколо, без светлинка отникъде, без човешко присъствие. Възвишението, което минаваше през Дройда, не беше повече от сто метра високо, но да се изкачиш на билото му, беше като за швейцарец да се изкатери на Алпите. Люк спря колата, слезе и заобиколи да отвори вратата на Меги. Тя застана до него леко разтреперана: дали няма да развали сега всичко, като се опита да я целуне? Беше толкова тихо, толкова усамотено!
От едната страна се забелязваше полусъборена ниска дървена ограда; Люк подхвана Меги леко за лакътя да не се спъне с изрязаните си обувки и й помогна да мине по неравната земя през заешките дупки. Тя се вкопчи в оградата и се загледа в равнината, без да проговори — в началото от страх, а после, като се успокои, че той не посяга към нея, и от възторг.
Ярка едва ли не като слънце, меката светлина на луната огряваше големи пространства в далечината, а тревата — ту сребриста, ту бяла, ту сива — блещукаше и прошумоляваше като въздишка. Листата на дърветата проблясваха като малки пламъчета, щом вятърът ги обърнеше с лъскавата страна нагоре, а под малките горички се стелеха сенки, подобно на бездънни прозевки на причудливи уста от подземния свят. Тя вдигна глава и се опита да преброи звездите, но не можа: нежни като капчици роса по въртяща се в кръг паяжина, светлите точици блясваха, изгасваха, блясваха, изгасваха в ритъм, вечен като бога. Струваше й се, че се спущат над нея като мрежа, толкова красиви, така безмълвни, но зорки и пронизващи душата; така блестят очите на насекомите в светлината на фаровете — същински скъпоценни камъни, безизразни, но всевиждащи. Единствените шумове идеха от топлия вятър в тревата, от свистенето в дърветата, от случайното изпукване на изстиващия „Ролс“ и от жалбите на някоя сънлива птичка наблизо, чийто покой бяха нарушили; единствената миризма беше неопределимото омайно ухание на природата.
Люк обърна гръб на нощта, извади кесията си с тютюн и свитъче оризова хартия и се зае да си свива цигара.
— Тук ли си родена, Мегън? — заговори той, докато бавно разтриваше в дланта си лентичките тютюневи листа.