Люк О’Нийл беше умен, с високо самочувствие, изключително работлив и жаден да забогатее. Беше се родил в глинена колиба точно на Тропика на Козирога, край град Лонгрийч в Западен Куийнсленд. Баща му беше черната овца на богато, но злопаметно ирландско семейство, а майка му — дъщеря на месаря германец в Уинтън; когато настояла да се омъжи за Люк старши, била лишена от наследство. Бяха десет деца в колибата и никое от тях нямаше обувки на краката си, макар че обувките не бяха най-важното при жегата на Лонгрийч. Люк старши, който отиваше, когато му се прииска, да стриже овце колкото да се прехрани (но обикновено му се искаше само да седи и да си пие рома), умря при пожар в кръчмата „Блекол“, когато Люк беше на дванадесет години. Така че при първа възможност Люк се махна от къщи и отиде със стригачите като помощник — залепваше разтопен катран върху раните на овцете, когато се случеше стригачът да среже и кожа заедно с вълната.
Онова, от което Люк не се боеше, беше работата; той черпеше от нея жизнени сили, така както някои хора черпят сили от безделието. Но никой не си правеше труда да се запита дали в това се състоеше животът му, както на други пък се състои в безделие — дали защото баща му вечно беше киснал по кръчмите и бе станал за смях на града, или защото беше наследил трудолюбието на майка си, което никой не си беше направил труда да открие.
Като поотрасна, издигна се до помощник-стригач — тичаше да събира тежкото остригано руно, което ножиците мятаха нагоре, и го отнасяше на масата да го почистят за балиране. Така той се научи и да чисти, и да балира, като махаше засъхналите с мръсотия краища на руното и го хвърляше в кофи, преди да го приготви за проверка от класьора — аристократа на занаята, човека, който като дегустатора на вина или тютюни не може да върши тази работа, ако няма усет за нея. Люк нямаше усет за класьор и затова трябваше да се хване или за пресата, или за ножицата, ако искаше да спечели повече пари. А той точно това искаше. Беше достатъчно силен да работи на пресата и да събира вълната на тежки бали, но скоростното стрижене носеше повече пари.
Вече се беше прочул в Уестърн Куийнсленд като добър работник и лесно получи чирашка кошара. За да стане скоростен стригач, бяха необходими сръчност, умение, сила и издръжливост — качества, които Люк имаше късмета да притежава. Не след дълго той стрижеше шест дни от седмицата по повече от двеста овце на ден и за всеки сто получаваше по една лира; при това си служеше само с една тясна ножица, подобна на гущер, откъдето идваше и името й. Големите новозеландски ножици с широки здрави остриета бяха забранени в Австралия, макар че удвояваха продукцията на стригача.
Беше изнурителна работа: да стои все наведен, притиснал овцата между коленете, да плъзга ножицата на откоси по цялата дължина на тялото на животното, и то на един път, за да има колкото може по-малко неравности, да реже съвсем близо до набръчканата увиснала кожа, за да е доволен шефът, който всеки миг беше готов да нахока стригача, ако не изпълнява строгите му изисквания. Той не обръщаше внимание нито на жегата, нито на потта, нито на жаждата, която го караше да поглъща по три галона и повече вода на ден, не обръщаше внимание дори на досадните рояци мухи, защото беше роден в страна с много мухи. Не му бяха противни и овцете, които за повечето стригачи бяха истински кошмар: мазни, мокри, обрасли със сплъстена вълна, изпохапани от мухи — всякакви ги имаше — и все мериносови, което значи, че руното им стигаше до копитата и носовете, а кожата беше тънка и набръчкана, та се хлъзгаше между пръстите като гладка хартия.
Не, Люк нямаше нищо против работата, защото колкото по-усилно работеше, толкова по-добре се чувстваше: дразнеше го само шумът, вонята и това, че е на затворено. Едва ли имаше друго такова адско място на земята като помещението за стригане. Затова реши, че трябва самият той да стане шеф като онзи, дето високомерно обхожда редиците приведени стригачи и следи дали руната, на които гледаше като собственик, биват остригани с плавни, безпогрешни движения.
Така се казваше в старата песен на стригачите и точно такъв искаше да стане и Люк О’Нийл. Шеф, господар, търговец на добитък, скотовъд. Не беше за него да стои все приведен и да му се удължат ръцете, като стриже цял живот: искаше хем да му е приятно, като работи на открито, хем парите да текат. Би останал в обора само ако можеше да стане свръхскоростен стригач, един от шепата хора, които бяха в състояние да острижат триста мериносови овце на ден — все според изискванията и само с тесните ножици. А като се обзалагаха помежду си — но тайно, — те натрупваха цели състояния. За беда обаче Люк беше малко по-висок и допълнителните секунди, които му отнемаше всяко навеждане, му пречеха да стане от скоростен свръхскоростен стригач.