Срещаха много китайци в черни копринени панталони, малки черно-бели обувки и бели къси чорапи, в бели ризи с яки като на мандарини, а косите им се спускаха по гърба на тънки опашки. Мъжете и жените толкова си приличаха, че Меги не можеше да ги различи. Почти цялата търговия на града беше в ръцете на китайци; един голям универсален магазин, по-пищен на вид от която и да е сграда в Гили, имаше китайско име. А УОНГ — пишеше на табелата.
Всички къщи бяха построени върху високи стълбове като старото жилище на главния пастир в Дройда. Това се прави за по-добра циркулация на въздуха — обясни Люк, — а също и заради термитите, които иначе биха разрушили сградата за една година след като е построена. На горния край на всеки стълб имаше ламарина с извити надолу ръбове — защото термитите не могат да прегънат телата си, за да стигат до самото дърво на къщата. Те, разбира се, продължаваха да пируват в стълбовете, но щом някой стълб угниеше, сменяха го с нов. А това беше далеч по-лесно и по-евтино, отколкото да се прави цяла къща. Повечето градини бяха задушени от буйната растителност на джунглата, с бамбук и палми, и изглеждаше, сякаш стопаните са се отказали да ги поддържат.
Мъжете и жените по улиците поразиха Меги. За да излезе с Люк на вечеря и на разходка, тя се облече както подобава — с обувки с токове, копринени чорапи, атлазено бельо и широка копринена рокля с колан и ръкави до лактите. На главата си носеше широкопола сламена шапка, а на ръцете — ръкавици. И изпитваше голямо неудобство, защото хората я оглеждаха — сякаш не те, а тя беше неприлично облечена!
Мъжете бяха боси и повечето без ризи, само с едни развлечени бозави къси панталони; малцината, които имаха по нещо на гърба си, бяха със спортни фланелки, а не ризи. Жените изглеждаха още по-зле. Някои бяха съвсем оскъдно облечени — в памучни рокли, очевидно без нищо отдолу, без чорапи, с неугледни сандали. Но и те носеха предимно къси панталони, закриваха гърдите си с малки безръкавни елечета и ходеха с боси крака. При това Дънглоу беше цивилизован град, а не плаж. Но ето че белите му жители се разхождаха из него най-безсрамно разголени. Дори китайците бяха по-добре облечени от тях.
Навсякъде имаше велосипеди — със стотици, автомобилите бяха малко, а коне изобщо не се виждаха. Наистина съвсем различно от Гили. И беше горещо, горещо, горещо. Минаха покрай един термометър, който, колкото и невероятно, показваше само 32,3°С; в Гили при 46,1°С беше по-хладно оттук. На Меги й се струваше, че върви през плътен въздух, който тялото й сякаш режеше като топло воднисто масло, а като дишаше, дробовете й се пълнеха все едно с вода.
— Люк, не мога повече! Нека да се върнем, моля те! — задъха се тя, преди да изминат и една миля.
— Щом искаш. Това е от влажността на въздуха. Тя почти никога не е по-малко от деветдесет процента, а температурата не пада под двадесет и девет градуса, нито се покачва над тридесет и пет градуса. Няма много разлика между сезоните, но през лятото в най-големия зной мусоните докарват влажността до сто процента.
— През лятото ли вали или през зимата?
— През цялата година. Мусоните идват постоянно, а когато ги няма, духат пасатите. Те също носят много дъждове.
— Нощем не става ли по-хладно? — попита Меги, като се прибраха в хотела; горещите нощи в Гили бяха съвсем поносими в сравнение с тази сауна.
— Не много. Ще свикнеш. — Той отвори вратата на стаята и й направи път да влезе. — Слизам до бара да изпия една бира и ще се върна след половин час. Приготви се дотогава.
Тя го погледна изумена.
— Добре, Люк.
Дънглоу беше седемнадесет градуса южно от екватора и нощта настъпваше внезапно като гръм: в един момент слънцето сякаш едва се кани да залязва, а в следващия вече се е разстлал непрогледен мрак, гъст и топъл като компрес. Когато Люк се върна, Меги беше загасила лампата и лежеше, завита до брадичката с чаршаф. Той се разсмя, пресегна се, дръпна чаршафа и го хвърли на пода.
— Толкова е горещо, мила! Не ни трябва чаршаф.
Тя чуваше стъпките му, различи сянката му, докато той се събличаше.
— Оставих ти пижамата на нощното шкафче — прошепна тя.