— Щом искаш… — Тя бръкна в портмонето си. — Люк, взимал ли си моите сто лири?
— Внесох ги в банката. Не може да носиш толкова пари, Мег.
— Но ти не си ми оставил нищо! Нямам нито стотинка! С какво ще пазарувам?
— За какво ти е да пазаруваш? Утре сутрин ще си в Химелхох, а там няма за какво да харчиш пари. За сметката в хотела ще се погрижа аз. Крайно време е да разбереш, че си се омъжила за работник, Мег, и че вече не си разглезената фермерска дъщеря, която може да пръска пари. Мюлер ще ти внася заплатата направо по моята банкова сметка, където ще се събират и моите пари. Не харча парите за себе си, Мег, нали знаеш? Никой от нас няма да ги докосва, понеже те са за нашето бъдеще, за фермата ни.
— Да, разбирам. Много си благоразумен, Люк. Ами какво ще стане, ако имам бебе?
Един миг той се изкушаваше да й каже истината — че няма да има никакво бебе, преди да се сдобият с фермата, но изразът на лицето й го накара да се откаже.
— Е, за това ще мислим, когато стане. Според мен по-добре е да нямаме, докато не си купим фермата, затова да се надяваме, че няма да стане бебе.
Без дом, без пари, без дете. А и без съпруг. Меги започна да се смее. Люк също се разсмя, вдигнал чашата кафе като за наздравица.
— Да живеят презервативите! — каза той.
На сутринта поеха за Химелхох с местния автобус, стар „Форд“ с двадесет места и без стъкла на прозорците. Меги се чувстваше по-добре — Люк я беше оставил на мира, когато му даде едната си гърда, и на него това явно му харесваше не по-малко, отколкото онова ужасно нещо. Колкото и да искаше да има бебе, не й достигаше смелост. Но още първата неделя, като престане да я боли, ще опита пак — си каза тя. А може би бебето вече беше на път и тя няма нужда повече да го прави, докато не поиска друго дете. С просветнал поглед тя се озърташе любопитно, докато автобусът пухтеше по червеникавия глинест път.
Природата беше омайна, съвсем различна от тази в Гили, и тя трябваше да признае, че такава пищност и красота Гили не познаваше. Веднага личеше, че тук никога не липсва вода. Земята имаше цвят на прясно рукнала кръв, яркочервена, а тръстиката в нивите, които не бяха оставени за угар, чудесно контрастираше с почвата: източени светлозелени листа се люлееха на виненочервени стъбла, дебели колкото ръката на Люк. „Никъде другаде в света захарната тръстика не расте така висока и богата на захар — говореше Люк възбудено, — тук реколтата е най-голяма. Този пласт червена почва е дълбок над хиляда стъпки и изобилства точно с онези хранителни вещества, от които тръстиката не може да не стане отлична, особено при такива валежи. И никъде другаде в света не я режат бели хора, при това с устрема на неуморимия, жаден за пари бял човек.“
— Бива те за оратор, Люк — отбеляза Меги с ирония.
Той я погледна косо подозрително, но се въздържа да й отвърне, понеже автобусът беше вече спрял встрани на пътя, за да слязат.
Химелхох беше голяма бяла къща на върха на един хълм, обградена от кокосови палми, бананови палми и красиви по-малки палми с листа, разперени като ветрила, подобно на опашка на паун. Бамбуковата горичка, петнадесетина метра висока, пазеше къщата от силните пориви на северозападните мусони; въпреки че беше разположена високо на хълма, къщата пак беше издигната върху четири и половина метрови стълбове.
Люк носеше куфара й, Меги пристъпваше с мъка до него по червената пътека, задъхана, обута все още в затворени обувки и с чорапи, а шапката беше клюмнала на лицето й. Самият магнат на тръстиката не си беше у дома, но още докато се качваха по стълбите, на верандата излезе жена му, подпирайки се на два бастуна, и им се усмихна. Като видя доброто й приветливо лице, Меги изведнъж се почувствува по-добре.
— Влезте, влезте! — покани ги тя с подчертан австралийски акцент.
Тъй като очакваше да чуе немска реч, Меги остана безкрайно доволна. Люк пусна куфара й, здрависа се, когато стопанката освободи едната си ръка от бастуна, и хукна надолу по стълбите, за да хване автобуса на връщане. Арне Свенсон щеше да го чака пред хотела в десет часа.
— Как е малкото ви име, мисис О’Нийл?
— Меги.
— О, чудесно. Аз се казвам Ан и бих искала така да ме наричате. Чувствувах се много самотна тук, откакто ме напусна момичето ми преди един месец, и понеже е трудно да се намери добра домашна помощница, мъчех се да се справям сама. Ние сме само двамата с Луди — деца нямаме. Надявам се, че ще ви е добре с нас, Меги.