Тежкият ленив вятър носеше натрапчива противна миризма, която Меги се мъчеше да пропъди от ноздрите си още откакто слезе от влака. Миришеше като на гнило, но не точно на гнило: непоносимо сладникава, смрадта беше навсякъде — едно осезаемо присъствие, което не отслабваше, колкото и силно да духаше вятърът.
— Мирише на меласа — обясни Ан, като забеляза разширените ноздри на Меги, после си запали една фабрична цигара „Ардат“.
— Отвратително мирише.
— Да, да. Затова пуша. Но до известна степен свикваш, макар че за разлика от другите миризми тази никога не изчезва напълно.
— Какви са тези сгради с черния комин на реката?
— Заводът. Там тръстиката се преработва в сурова захар. А каквото остане — сухото вещество на тръстиката след извличането на захарта, — се нарича багаса. Суровата захар заедно с багасата се изпраща на юг в Сидни за допълнително рафиниране. От суровата захар се добива меласа, петмез, кафява и бяла захар и течна глюкоза. А от багасата правят влакнести строителни плоскости, подобни на масонит. Нищо не се хаби и не се хвърля, затова дори и в депресия като сегашната захарната тръстика е много доходна.
Арне Свенсон беше висок метър и осемдесет и пет, точно колкото Люк, и не по-малко красив от него. Кожата му беше тъмно златиста от постоянното излагане на слънце, а светлорусата му коса беше цялата на буйни къдри. Фините му шведски черти бяха много сходни с тези на Люк — личеше, че много скандинавска кръв се е вляла във вените на шотландци и ирландци.
Люк се беше отказал от кожените панталони и бялата риза и беше облякъл къси панталони. С Арне се качиха в една стара, пухтяща камионетка „Форд“ модел „Т“ и се отправиха за мястото, където работеше групата. Велосипедът, който беше купил на старо, бе натоварен заедно с куфара му на платформата и Люк умираше от нетърпение да започне работа.
Другите режеха още от изгрев-слънце и не вдигнаха глави, когато Арне се появи откъм бараките, следван от Люк. Работното им облекло се състоеше от къси панталони, ботуши с дебели вълнени чорапи и конопени шапки. Присвил очи, Люк се загледа в работещите мъже, които изглеждаха странно. От глава до пети бяха покрити с черна като въглища кал, а потта правеше розови бразди по гърдите, гърбовете и ръцете им.
— Сажди и мръсотия от тръстиката — обясни Арне. — Трябва да я изгаряме, за да може да се реже.
Той се наведе и взе два инструмента, подаде единия на Люк, а другия задържа за себе си.
— Това е нож за тръстика. С него режем стъблата. Не е трудно, ако знаеш как. — И с широка усмивка той се зае да му показва, като го правеше да изглежда много по-лесно, отколкото беше в действителност.
Люк погледна смъртоносното сечиво в ръцете си, което по нищо не приличаше на мачете. Краят на острието беше широк триъгълник, а не връх, и цялото бе зловещо извито като шип на петел.
— Мачетето е малко за тръстиката в Северен Куийнсленд — каза Арне, като приключи демонстрацията. — Тая играчка е най-подходяща — сам ще се убедиш. Точи го редовно и на добър час. — След което отиде да си гледа работата и остави Люк все още нерешително изправен. Люк постоя малко, после вдигна рамене и се залови за работа. Само след няколко минути той разбра защо това го вършат роби от раси, които не са достатъчно просветени и не знаят, че има по-лесни начини за изкарване на прехраната като стригането например — помисли си той с горчива насмешка. Навеждаш се, отсичаш, изправяш се, стискаш здраво неудобното стъбло, което натежава от върха, плъзгаш го цялото между ръцете си, отрязваш листата, пускаш го върху добре оформения куп, отиваш до следващото, навеждаш се, отсичаш, изправяш се, режеш, трупаш върху купа…
Тръстиката гъмжеше от вредители: мишки, бръмбари, хлебарки, крастави жаби, паяци, змии, оси, мухи и пчели. Не липсваше нищо, което да не хапе злобно или жили болезнено. Затова резачите най-напред изгаряха тръстиката, предпочитайки мръсотията на овъглените ниви, отколкото рисковете, които криеха зелените живи растения. И въпреки това бяха целите нажилени, изпохапани и нарязани. Ако не бяха ботушите, краката на Люк щяха да са по-зле и от ръцете му: но никой резач не носеше ръкавици. Ръкавиците забавяха работата, а времето беше пари в тази игра. Пък и нали ръкавици носят само лигльовците.
По залез Арне даде сигнал да спрат и дойде да види какво е направил Люк.
— Хей, приятелю, браво! — викна той и тупна Люк по гърба. — Пет тона не са малко за първия ден!
Пътят до бараките не беше дълъг, но тропическата нощ падаше така внезапно, че пристигнаха по тъмно. Преди да влязат, те се стълпиха около общия душ и с пешкири на кръста нахълтаха в бараката, където дежурният по кухня за седмицата беше натрупал своите специалитети на масата. Днес имаше бифтек с картофи, питка и сладкиш с мармалад; мъжете се нахвърлиха върху яденето и го изгълтаха настървено до последната троха.