Ан Мюлер влезе, засмя се любезно, но вътрешно беснееше: „Негодник такъв, какво смята, като оставя жена си сама толкова време?“
— Радвам се, че си се сетил, че имаш жена — рече тя. — Елате на верандата да закусим всички заедно. Люк, помогни на Меги с тигана. Аз ще взема някак скарата за печене на хляб.
Лудвиг Мюлер бе роден в Австралия, но германският произход силно му личеше по месестото лице, което не понасяше едновременно и бира, и слънце, и по посивялата четвъртита глава и светлосините очи на северняк. Той и жена му много харесваха Меги и бяха щастливи, че са попаднали на нея. Луди беше особено благодарен, като виждаше колко по-щастлива е Ан, откакто тази златиста главица грееше из къщи.
— Как ти се вижда рязането Люк? — попита той, докато си сипваше яйца с бекон.
— Ако ти кажа, че ми харесва, ще ми повярваш ли? — разсмя се Люк, пълнейки чинията си.
Проницателните очи на Луди се спряха върху красивото лице и той кимна.
— Е, да. Ти си за тази работа и по темперамент, и по физика, струва ми се. Тя ти дава чувството, че превъзхождаш другите, че си повече от тях.
В плен на наследените тръстикови поля, далеч от центровете на науката и без никакви изгледи да замени едното с другото, Луди усърдно изучаваше човешката природа, четеше дебели томове в кожени подвързии, на чиито корици бяха написани имена като Фройд и Юнг, Хъксли и Ръсел.
— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш да видиш Меги — каза Ан, докато с една четка мажеше хляба си с топено масло: само така можеха да ядат маслото тук, но и това беше по-добре от никак.
— Ами решихме с Арне да работим известно време и в неделя. Утре заминаваме за Ингъм.
— Което значи, че клетата Меги ще те вижда още по-рядко.
— Меги ме разбира. Няма да е за повече от две-три години, пък нали имаме лятна отпуска. Арне обещава да ми намери за тогава работа в завода в Сидни и може да взема Мег с мен.
— Защо е необходимо да работиш толкова много, Люк? — попита Ан.
— За да събера пари за ферма на запад, някъде около Кинуна. Мег не ви ли е казала?
— Боя се, че нашата Меги не обича много да говори за себе си. Кажи ни ти, Люк.
Тримата сътрапезници наблюдаваха как се сменя израза по загорялото силно лице, как блестят тези толкова сини очи. Откакто той беше дошъл, Меги не бе проговорила с никого. А Люк разказваше ли, разказваше за прекрасните земи далеч на запад: за тревата, за големите птици бролга, които крачат кокетно в прахта по единствения път из Кинуна, за хилядите бързи кенгура, за жаркото слънце.
— И не е далеч денят, в който едно голямо парче от всичко това ще бъде мое. Мег е вложила вече малко пари, а при темпото, с което работим, няма да чакаме повече от четири-пет години. Може и по-рано, ако се задоволя с нещо по-скромно, но като знам колко мога да спечеля от тръстиката, изкушавам се да продължа още известно време, за да се сдобия с един по-приличен чифлик. — Той се наведе напред, като държеше чашата чай между покритите си с белези длани. — Знаете ли, че почти надминах Арне онзи ден? Нарязах единадесет тона за един ден!
Луди подсвирна от искрено възхищение и двамата се впуснаха в разговор за нормите. Меги отпиваше от своя силен тъмен чай без мляко. О, Люк! Най-напред бяха само две-три години, сега станаха четири-пет, а кой знае колко ще каже следващия път, като говори за това? На Люк му беше добре — в това нямаше съмнение. Дали изобщо би оставил тази работа, като дойде време? Дали? И дали Меги е готова да го изчака? Мюлерови бяха много мили и тя съвсем не се преуморяваше, но ако трябваше да живее без съпруг, тогава най-добре да е в Дройда. През целия месец, който прекара в Химелхох, нито един ден не се беше почувствала истински добре — не й се ядеше, имаше пристъпи на стомашни болки, обземаше я летаргия, от която не можеше да се отърси. Свикнала винаги да е в отлично здраве, тя се изплаши от това неразположение.
След закуска Люк й помогна да измие чиниите и после я изведе на разходка до най-близката тръстикова нива, като през цялото време й говореше за тръстиката и как се реже, колко хубаво е да се живее на открито и колко свестни били момчетата от групата на Арне, колко различно и колко по-приятно е това от стригането.
После се заизкачваха обратно по хълма. Люк я въведе в приятно прохладното пространство под къщата, между стълбовете. Там Ан си беше направила градина: беше поставила парчета глинени тръби, напълнила ги беше с пръст и посадила в тях висящи и пълзящи растения — орхидеи от всякакъв вид и цвят, папрат, екзотични виещи се растения и храсти. Стъпваше се по меки уханни стърготини, отгоре на куки висяха големи телени кошници, пълни с папрат, орхидеи или туберози, други папрати бяха поникнали в пукнатините по стълбовете, а в основата им бяха засадени прелестни бегонии в десетки различни багри. Това беше любимото място за почивка на Меги, единственото нещо на Химелхох, което й харесваше повече от каквото и да било в Дройда. В Дройда никога не можеше да се отгледат толкова много растения на такова малко пространство — влагата във въздуха не стигаше.