— Нали е много красиво, Люк? Дали не бихме могли след няколко години да наемем тук някъде една къща, в която да живея. Много искам да опитам и аз да си направя нещо такова.
— Какво ти е хрумнало да живееш сама в цяла къща? Тук не е Гили, Мег: по тези места е опасно за сама жена. Тук ти е много по-добре, повярвай ми. Не си ли доволна?
— Колкото мога да съм доволна в чужда къща.
— Слушай, Мег, ти трябва просто да се задоволиш с това, което имаш сега, докато се преселим на запад. Не можем да харчим пари за наеми, а ти да не правиш нищо — как ще спестим пари. Чуваш ли?
— Да, Люк.
Той толкова се ядоса, че не направи онова, заради което я беше завел под къщата — да я целуне. Вместо това пренебрежително я плесна отзад, от което я заболя не на шега, и пое надолу по пътя към колелото си, подпряно на едно дърво. Беше въртял педалите двадесет мили, за да дойде при нея, вместо да си купи билет за влака или автобуса, и сега трябваше да измине по същия начин още толкова.
— Клетата душица! — каза Ан на Луди. — Иде ми да го убия!
Януари дойде и си отиде — месецът, през който имаше най-малко работа за резачите на тръстика, но от Люк нямаше и следа. Беше споменал, че ще вземе Меги в Сидни, но отиде в Сидни с Арне, без нея. Арне беше ерген и една негова леля имаше къща в Розел, откъдето се стигаше пеша (без да се дават нари за трамвайни билети) до захарните рафинерии. Зад всепоглъщащите стени като на някоя крепост на хълм и резачът можеше да намери работа, ако имаше връзки. Люк и Арне се наредиха да носят чували със захар, а през свободното си време плуваха или караха сърф.
Оставена в Дънглоу с Мюлерови, Меги се обливаше в пот през „мокрия“ сезон, както наричаха времето, в което духат мусоните. Сухият сезон траеше от март до ноември — в тази част на континента никога не беше съвсем сухо, но все пак в сравнение с мокрия беше истински рай. През дъждовния сезон небето просто се отваряше и бълваше вода не цял ден, а на пристъпи; между един порой и друг от земята се вдигаше пара, големи бели облаци влага се събираха над тръстиката, над почвата, над джунглата, над планината.
Колкото повече време минаваше, толкова по-силно копнееше Меги за у дома. Беше разбрала, че няма никога да свикне със Северен Куийнсленд. Едно, че климатът не й понасяше — навярно защото беше прекарала досегашния си живот в област на суша. Но мразеше и това, че е сама, чужда, че е изпаднала в безпаметна летаргия. Мразеше също така и гъмжилото от насекоми и влечуги — всяка нощ беше мъчение с тези огромни жаби, паяци, хлебарки, плъхове, които не можеха да бъдат изгонени с нищо и от които тя се ужасяваше. Бяха толкова големи, толкова дръзки и толкова гладни! Но най-много от всичко мразеше това „дъни“, което беше не само местната дума за тоалетна, но и умалителното име на Дънглоу, и тукашните хора умираха от удоволствие да си правят шеги с това. От такава тоалетна можеше да ти се повдигне — в този благодатен за всичко живо климат беше немислимо да се правят дупки в земята поради опасността от тифус и други чревни заболявания. Затова използваха насмолена тенекия, която вонеше, а като се напълнеше, в нея се завъждаха червеи и личинки. Веднъж в седмицата я сменяха с нова, но това не беше достатъчно.
Цялото същество на Меги се бунтуваше срещу лекотата, с която тук приемаха тези неща като нормални: и цял живот да прекара в Северен Куийнсленд, няма да се примири с това. И сигурно ще е за цял живот — унило си помисли тя — или поне докато Люк не остарее толкова, че да не може вече да реже тръстика. Колкото и да тъгуваше и да мечтаеше за Дройда, тя беше твърде горда, за да признае пред семейството си, че мъжът й не се грижи за нея; по-скоро би приела доживотната си присъда — каза си тя с ожесточение.
Минаха месеци, година, наближи краят на втората. Само безкрайната любезност на Мюлерови задържаше Меги в Химелхох, докато се мъчеше да разреши трудния си проблем. Ако беше писала на Боб да й прати пари за път, щеше да ги получи телеграфически, но Меги нямаше смелост да каже на семейството си, че Люк я е оставил без пени в чантата. Признаеше ли го, същия ден щеше да напусне Люк, а тя още не беше решила да направи такава стъпка. Цялото й възпитание й пречеше да изостави Люк: светостта на брачните обети, надеждата, че може да има бебе един ден, мястото на Люк в живота й като съпруг и господар на съдбата й. Възпираше я и собственият й характер: упоритата й непреклонна гордост и все по-настойчивото убеждение, че вината за всичко е колкото на Люк, толкова и нейна и че ако тя не беше нещо не в ред, Люк би се държал съвсем иначе.