— Значи, вие сте Ралф — поде Ан още докато подпираше бастуните на бамбуковата масичка, свещеникът седна срещу нея, заобиколен от диплите на расото си, изпод които се подадоха лъскавите му ботуши за езда, когато кръстоса крака. Такава поза приличаше повече на жена, но той беше свещеник и това нямаше значение; още повече, че — въпреки кръстосаните крака — той излъчваше мъжественост. Не беше може би толкова възрастен, колкото си помисли тя отначало — четиридесет и две-три години навярно. Жалко за такъв прекрасен мъж!
— Да, аз съм Ралф.
— Откакто започнаха болките й, Меги все пита за някой си Ралф. Трябва да ви призная, че бях озадачена. Не си спомням да е споменавала това име преди.
— Сигурно не е.
— Откъде познавате Меги, ваше преосвещенство? И откога?
Свещеникът се усмихна печално и сключи тънките си изящни пръсти така, че те образуваха островърха кула като на църква.
— Познавам Меги от десетгодишно момиче, когато току-що беше пристигнала с кораб от Нова Зеландия. Няма да сбъркам, ако кажа, че съм преживял с нея наводнения и пожар, душевни терзания, смърт и живот. Всичко, което човек трябва да понесе. Меги е огледалото, в което съм заставен да виждам своя образ на смъртен.
— Вие я обичате! — В гласа на Ан прозвуча изненада.
— Откакто я видях.
— Каква трагедия и за двама ви.
— Надявах се, че само за мен. Кажете ми нещо за нея — за живота й, откакто се е омъжила. От много години не съм я виждал и все се безпокоя за нея.
— Ще ви разкажа, но най-напред ми разкажете вие какво знаете за Меги. Не, нямам пред вид лични неща, а живота й изобщо, преди да дойде в Дъни. Луди и аз не знаем абсолютно нищо за нея, освен че е живеела някъде край Гилънбоун. Бихме искали да чуем повече, понеже много я обичаме. Само че тя никога не ни разказва нищо — от гордост може би.
Луди внесе таблата с чая и закуските, седна и изслуша разказа на свещеника за живота на Меги преди брака й с Люк О’Нийл.
— Кой би могъл да предположи! И като си помисля какво нахалство е имал Люк О’Нийл да я лиши от всичко това и да я направи прислужница. И да е толкова нагъл, че да иска заплатите й да се внасят на негово име! Знаете ли, че откакто е тук, клетото създание не е имало на ръка и едно пени за себе си? Накарах Луди за Коледа да й даде на ръка нещо към заплатата, но тя имаше нужда от толкова много неща, че похарчи парите за един ден, а никога не иска да вземе нещо от нас.
— Недейте да съжалявате Меги — малко строго каза архиепископ Ралф. — Тя самата сигурно не изпитва жал към себе си, поне не загдето е без пари. Те и без това не са й донесли много радост, нали? Освен това знае къде да потърси пари, ако й потрябват. Според мен явното безразличие на Люк я е наранило много повече от липсата на пари. Бедната ми Меги!
На свой ред Ан и Луди допълниха някои подробности от живота на Меги при тях, а архиепископ де Брикасар ги слушаше с все така сключени пръсти, с поглед, прикован в красиво разпереното ветрило на палмата отвън. Нито веднъж не трепна мускул по лицето му, нито се промениха тези красиви, непроницаеми очи. Той беше научил много неща, откакто беше на служба при Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе.
След като чу всичко, въздъхна и премести поглед върху техните тревожни лица.
— Е, сега май ние трябва да й помогнем, щом Люк отказва. Ако Люк действително не желае да живее с нея, по-добре е тя да се върне в Дройда. Знам, че не искате да я загубите, но за нейно добро я убедете да се върне. От Сидни ще ви изпратя чек, за да не й е неудобно да иска пари от брат си. А на семейството си може да обясни каквото сама реши. — Той погледна към вратата на спалнята и се раздвижи неспокойно. — Боже мой, дано да се роди по-скоро.
Но то се роди едва след около двадесет и четири часа, когато Меги беше полумъртва от изтощение и болки. Доктор Смит й беше дал обилни дози опиум, който по неговите старомодни схващания си оставаше най-доброто средство. Замаяна, тя потъваше в безкрайни вихрени кошмари, в които неща от външния и от вътрешния свят се вкопчваха в схватка, деряха се и фучаха, виеха, стенеха и ревяха. От време на време лицето на Ралф изплуваше за миг и после изчезваше със страшния пристъп на болката, но мисълта за него оставаше и докато той бдеше, Меги беше сигурна, че нито тя ще умре, нито бебето.
Като остави акушерката за малко сама, доктор Смит излезе да си отдъхне, хапна набързо, пийна глътка силен ром и провери дали някой от пациентите му не е легнал точно сега да умира, а междувременно Ан и Луди му разказаха за Меги онова, което сметнаха за необходимо.
— Точно така, Ан — заключи той. — Многото езда е една от причините за тежкото раждане. За жените, които яздят много, е лошо, дето изхвърлиха страничното седло. Като яздят по мъжки, развиват тъкмо онези мускули, които не трябва.