— Чувал съм, че това са бабешки приказки — намеси се кротко архиепископът.
Доктор Смит го погледна злобно. Той не обичаше католическите свещеници — смяташе ги за лицемерни дърдорковци.
— Ваша работа — отвърна му той. — Но кажете ми, ваше преосвещенство, ако се стигне дотам, да избираме кого да спасим — Меги или бебето, вашата съвест какво би казала?
— Църквата е категорична по този въпрос, докторе. За избор не бива и дума да става. Не може да се убие детето, за да се спаси майката, нито да се убие майката, за да се спаси детето. — И той се усмихна на доктор Смит не по-малко злобно. — Но ако се стигне дотам, докторе, не бих се поколебал да ви кажа да спасите Меги, а бебето да върви по дяволите.
Доктор Смит зяпна, разсмя се и го потупа по гърба.
— Браво на вас! Бъдете спокоен, няма да разглася какво сте казали. Но засега детето е живо и аз не виждам каква полза има да го убиваме.
Но Ан си помисли. „Интересно, какво бихте казали, архиепископе, ако детето беше ваше?“
Около три часа по-късно, когато следобедното слънце слизаше нерадостно към неясните очертания на връх Бартл Фрир, доктор Смит излезе от спалнята.
— Е, свърши се — каза той с известно задоволство. — Меги има да се възстановява дълго, но, дай боже, да се оправи. А бебето е едно хилаво дребничко момиче, два килограма и половина, с огромна глава и нрав, досущ като огненочервената му коса, каквато не съм виждал досега на новородено. Такова лесно не можеш умори, повярвайте ми — аз почти опитах.
Тържествуващ, Луди отвори бутилката шампанско, която беше приготвил, и петимата вдигнаха препълнени чаши — свещеникът, лекарят, акушерката, фермерът и сакатата му жена пиха за здравето и доброто на майката и нейното ревящо, опърничаво бебе. Беше първи юни, първият ден на австралийската зима.
Пристигна медицинска сестра да смени акушерката; тя щеше да остане, докато кажат, че Меги е извън всяка опасност. Лекарят и акушерката си отидоха, а Ан, Луди и архиепископът влязоха да видят Меги.
Тя изглеждаше толкова дребна и отпаднала в голямото легло, че архиепископът трябваше да скъта още една — нова и по-различна — болка в дъното на душата си, докато дойде моментът да я призове оттам, да я осмисли и да я понесе. Меги, моя съсипана и изстрадала Меги… Винаги ще те обичам, но не бих могъл да ти дам това, което Люк О’Нийл, макар и неохотно, ти е дал.
Врещящото човешко създание, виновно за всичко това, лежеше в тръстиково кошче до отсрещната стена, без ни най-малко да зачита присъствието на тези, които го бяха заобиколили и надничаха да го видят. То пищеше сърдито и нямайте намерение да спре. Най-сетне сестрата го вдигна заедно с кошчето и го отнесе в приготвената за него стая.
— Дробовете на малката са в отлично състояние — се засмя архиепископ Ралф, като седна на ръба на леглото и хвана бледата ръка на Меги.
— Животът май не й харесва много — отвърна Меги на усмивката му. Колко застарял изглеждаше той! Силен и гъвкав като по-рано, но несравнимо по-възрастен. Тя се извърна към Ан и Луди и протегна към тях другата си ръка. — Милите ми приятели! Какво щях да правя без вас? Люк обади ли се?
— Изпрати телеграма, че е много зает и не може да дойде, но ти желае щастие.
— Колко е любезен! — рече Меги.
Ан бързо се наведе да я целуне по бузата.
— Ще те оставим да си поприказваш с архиепископа, мила. Сигурно имате много неща да си кажете. — И като се облегна на Луди, тя даде с ръка знак на сестрата, която беше зяпнала свещеника, като че не вярваше на очите си. — Ела, Нети, да пием чай. Негово преосвещенство ще те извика, ако Меги има нужда от теб.
— Как ще назовеш гласовитата си дъщеря? — попита той, щом вратата се затвори и останаха сами.
— Джъстийн.
— Много хубаво име, но защо точно него си избрала?
— Прочетох го някъде и ми хареса.
— Не я ли искаш, Меги?
Лицето й се беше смалило и сякаш бяха останали само очите — кротки, излъчващи влажен блясък, в тях нямаше омраза, но нямаше и любов.
— Мисля, че я искам. Да, искам я. Толкова хитрост употребих, за да се сдобия с нея. Но докато я носех, не изпитвах нищо към нея, а само чувствувах, че тя не ме иска. Джъстийн едва ли ще бъде някога моя или на Люк, или на когото и да било. Мисля, че тя винаги ще принадлежи само на себе си.
— Трябва да си вървя, Меги — каза й той нежно.
Сега очите станаха по-остри, по-светли, устата й се изкриви болезнено.
— Така си и знаех! Интересно защо мъжете в живота ми все бързат да се изпокрият като дървесни червеи!