Той трепна.
— Не се озлобявай, Меги. Не бих понесъл мисълта че те оставям озлобена. Каквото и да ти се е случвало досега, винаги си била блага и това най-много ми е харесвало у теб. Не се променяй, не се озлобявай заради това. Знам колко ти е тежко, като си помислиш, че Люк не бърза да дойде, но, моля те, само не се променяй. Не би била вече моята Меги.
Но тя продължаваше да го гледа с известна ненавист.
— О, престани, Ралф! Аз не съм твоята Меги и никога не съм била! Ти не ме искаше, ти ме тласна към него, към Люк. Какво мислиш — да не съм светица или монахиня? Нищо подобно! Аз съм обикновен човек и ти провали живота ми! Толкова години те обичах и исках да те забравя, а после се омъжих за човек, който ми напомняше за теб и който нито ме иска, нито има нужда от мен. Толкова ли много искам от един мъж — да ме обича и да се нуждае от мен?
Тя изхлипа, но успя да се овладее. По лицето й имаше следи от болка, които не беше виждал по-рано, и той знаеше, че почивката и възстановяването няма да ги заличат.
— Люк не е лош, нито е неприятен — продължи тя. — Той е просто мъж. Ти си същият — огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада отвън е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас. Но виждате ли ги вие, искате ли ги? Не! Все за този огън — втурнали сте се като обезумели, докато изгорите в него!
Той не знаеше какво да й отговори, защото това беше нещо ново у нея, нещо, което не познаваше. Дали винаги го е носила в себе си, или се е породило от ужасните й мъки и разочарования? Меги да говори такива неща? Той правеше усилие да я слуша и беше толкова смутен от думите й, че не разбра истинската им причина — нейната самота и чувството й за вина.
— Спомняш ли си розата, която ми даде през онази нощ, когато напуснах Дройда? — попита я той ласкаво.
— Да, спомням си. — Гласът й беше станал безжизнен, беше изчезнал блясъкът в очите й. Сега те го гледаха без всякаква надежда, безизразни и студени като на майка й.
— Още я пазя — в требника ми е. И колкото пъти видя такъв цвят роза, все за теб си мисля. Меги, обичам те. Ти си моята роза, най-скъпият човешки образ и най-хубавата мисъл в живота ми.
Пак се отпуснаха ъгълчетата на устните й, пак блесна онзи остър, пламенен поглед с искрици омраза в него.
— Образ и мисъл ли? Човешки образ и мисъл! Точно така: аз съм само това за теб! А ти си един глупав романтик и мечтател, Ралф де Брикасар. Твоята представа за смисъла на живота не се различава много от тази на пеперудата, с която те сравних! Не се учудвам, че си станал свещеник. И ти като Люк не би могъл да живееш като обикновен човек, дори да беше обикновен като него. Казваш, че ме обичаш, но нямаш представа какво е любов; само редиш думи, които си научил наизуст, защото ти се струва, че звучат добре! Учудвам се само как вие, мъжете, още не сте успели да се отървете от нас, жените, след като толкова много ви се иска да го сторите. Трябва да измислите как да се жените един за друг: бихте били щастливи като в рая.
— Меги, недей! Моля те, престани!
— О, върви си! Не искам да те гледам! И си забравил нещо за твоите любими рози, Ралф — те имат лоши, остри бодли!
Той излезе от стаята, без да се обърне.
Люк изобщо не си направи труда да отговори на телеграмата, с която му съобщаваха, че е щастлив баща на момиченце два килограма и половина, на име Джъстийн. Полека-лека Меги се оправяше, а бебето растеше и заякваше. Може би ако го кърмеше, Меги щеше да се привърже повече към това слабичко злонраво създание, но тя нямаше нито капка мляко в пищните гърди, които Люк толкова обичаше да смуче. „Каква ирония — за наказание“ — мислеше си тя. Както се полагаше, тя прилежно преповиваше и хранеше с биберон червеноликото и червенокосо вързопче и чакаше да се породи в нея някакво непознато, силно чувство. Но то не идваше: тя не изпитваше никакво желание да покрие малкото личице с целувки, нито да захапе с устни мъничките пръстчета, нито нищо от хилядите дребни глупости, които майките обичат да правят с бебетата си. Не го чувстваше като свое, а и то, изглежда, не я искаше и не чувстваше нужда от нея. Все „то“, „то“! А беше „тя“! Меги дори забравяше, че е момиче.
На Луди и Ан и през ум не им минаваше, че Меги не обожава Джъстийн, че тя й е по-безразлична и от по-малките й братя. Щом Джъстийн заплачеше, Меги веднага се спущаше да я вземе, да й попее и да я полюлее и нямаше по-сухо и по-добре повито бебе от нея. Странното беше, че Джъстийн изобщо не искаше да я вземат на ръце и да й попеят, и млъкваше много по-бързо, ако я оставеха на мира.