Колкото повече време минаваше, толкова по-хубава ставаше. Бебешката кожа изгуби червенината си и стана нежно прозрачна, както при повечето червенокоси, а малките й ръчички и крачета се наляха и станаха приятно пухкави. Косата й започна да се къдри и да се сгъстява, придобивайки същия огнен оттенък като на дядо й Пади. Всички чакаха с нетърпение да видят какви ще са очите й — Луди се обзаложи, че ще са сини като на баща й, Ан — сиви като на майка й, а Меги нямаше мнение. Но очите на Джъстийн си бяха само нейни и най-вече — озадачаващи. На месец и половина започнаха да се променят, а в началото на третия месец придобиха окончателния си цвят и форма. Никой не беше виждал такива очи. Ирисът беше очертан с много тъмна сива линия, но самият той беше толкова светъл, че не можеше да се нарече нито син, нито сив — нещо като тъмно бял. Това бяха неспокойни, тревожни, нечовешки очи, като че ли слепи, но с течение на времето ставаше ясно, че Джъстийн вижда отлично с тях.
Без да го казва, доктор Смит се безпокоеше от големината на главата и при раждането и внимателно я наблюдаваше през първите шест месеца от живота й. Той се озадачи още повече, като видя тези необикновени очи и си помисли дали тя няма вода в мозъка, както все още наричаше това, което в учебниците вече беше получило термина „хидроцефал“. Но Джъстийн очевидно не страдаше от никакво мозъчно увреждане или недостатък, а просто имаше голяма глава и с растежа тялото й постепенно я застигаше.
Люк не идваше. Меги му писа няколко пъти, но той нито й отговори, нито дойде да види детето си. В известен смисъл тя беше доволна — не знаеше какво би му казала, а и не очакваше той да изпадне във възторг от малкото същество, което му беше дъщеря. Ако беше някой едър, снажен син, той може би щеше да отстъпи, но Меги беше страшно доволна, че не е родила момче. Джъстийн беше живо доказателство, че силният Люк О’Нийл не е съвършен, за какъвто се мислеше, защото иначе би създавал само момчета.
Бебето се чувствуваше по-добре от Меги и се възстанови по-бързо от мъките при раждането. Към края на четвъртия месец престана да плаче толкова и започна самичко да се забавлява в люлката си, като си играеше и дърпаше нанизаните пъстри топки, опънати на нея. Но никога не се усмихваше на никого, дори и по инстинкт.
Дъждовният сезон настъпи рано, още през октомври, и то с обилни валежи. Влажността се покачи до сто процента и не мръдна оттам. По четири часа на ден дъждът вилнееше и плющеше по Химелхох, размиваше червената пръст, просмукваше се в тръстиката, пълнеше широкото и дълбоко корито на река Дънглоу, без обаче да прелива през бреговете й, защото пътят й до морето беше съвсем кратък и водата се вливаше направо в него. Докато Джъстийн лежеше в люлката и съзерцаваше света със своите особени очи, Меги седеше унило и гледаше как Бартл Фрир ту изчезва зад плътната стена от дъжд, ту отново се появява.
А грейнеше ли слънце, изсмукваше от земята воали от пара, караше мократа тръстика да заблести с безброй диамантени призми, а реката да заприлича на огромна златна змия. И тогава точно по средата на небесния свод увисваше двойна дъга, идеално оформена по цялата си дължина, толкова богата на багри върху свъсените тъмносини облаци, че всичко друго освен пейзажа на Северен Куийнсленд би изглеждало бледо и нищожно пред нея. Но тъй като сияеше точно над Северен Куийнсленд, не ощетяваше пъстротата му и на Меги й се стори, че едва сега разбира защо природата на Гилънбоун е само кафява и сива — Северен Куийнсленд си беше присвоил и нейния дял от палитрата.
Един ден в началото на декември Ан излезе на верандата, седна до Меги и я загледа. Колко беше слабичка и безжизнена! Дори красивата й златиста коса беше загубила блясъка си.
— Меги, не знам дали съм постъпила правилно, но все едно — вече съм го направила, така че искам поне да ме изслушаш, преди да кажеш „не“.
Меги извърна очи от дъгата и се усмихна.
— Говориш така тържествено, Ан… Какво трябва да чуя?
— Луди и аз се тревожим за теб. Ти още не си се възстановила от раждането на Джъстийн, а откакто заваляха дъждовете, изглеждаш още по-зле. Не се храниш и слабееш. Никога не съм мислила, че тукашният климат ще ти понесе, но докато нищо не ти се беше случило, издържаше го. Сега обаче смятаме, че здравето ти е разклатено и ако не се направи нещо, ще се разболееш наистина. — Тя си пое въздух и продължи: — Ето защо преди няколко седмици писах на една приятелка, която работи в туристическо бюро, и ти уредих да отидеш на курорт. Само не започвай да възразяваш заради парите — не сме ощетили нито Люк, нито себе си. Архиепископът ни изпрати един много голям чек за теб, а брат ти изпрати за теб и за бебето чек от името на всички в Дройда — и ми се струва, че намеква да си отидеш за малко у дома. Като се посъветвахме с Луди, решихме че е най-добре с част от парите да те пратим на курорт. Смятам, че да се върнеш в Дройда, няма да е истинска почивка. Според нас с Луди ти се нуждаеш преди всичко от време да поразмислиш. Без Джъстийн, без нас, без Люк, без Дройда. Била ли си някога сама, Меги? Крайно време е да останеш малко съвсем сама. Затова ти запазихме една вила на остров Матлък за два месеца — от началото на януари до началото на март. Луди и аз ще се грижим за Джъстийн. Знаеш, че нищо лошо няма да й се случи, но и при най-малката тревога за нея обещаваме ти, че ще ти съобщим веднага — на острова има телефон, така че лесно ще те извикаме.