— Джъстийн ли я нарече Меги?
— Да.
— Хубаво име. Виж само какъв цвят е косата й. Цялата на дядо си.
— И Меги така казва. Дано само личицето й не се покрие с лунички, но боя се, че точно така ще стане.
— Е, Меги също е червенокоса, а няма ни една луничка. Но кожата на Меги е изобщо по-матова. — Той остави празното шише, изправи бебето на коленете си с лице към себе си, преви го в кръста и взе с плавни движения да го търка силно по гърба. — Едно от задълженията ми е да посещавам католически сиропиталища и съм научил доста неща за бебетата. Сестра Гонзага, при която най-много обичам да ходя, казва, че това е най-правилният начин да се накара бебето да се оригне. Ако се подпре на рамото, тялото му не е достатъчно прегънато и въздухът не може да излезе бързо или излиза заедно с млякото. А като се наведе през кръста, хранопроводът се затваря и само въздухът излиза. — Като че ли да потвърди думите му, Джъстийн се оригна силно няколко пъти, но не повърна. Той се разсмя, потърка я пак, но тъй като очевидно нямаше повече излишен въздух, той я настани удобно в скута си. — Какви невероятни екзотични очи има! Прекрасни са, нали? Съвсем естествено е бебето на Меги да е необикновено.
— Шегата настрана, отче, но какъв чудесен баща би станал от вас.
— Обичам бебета и малки деца, винаги съм ги обичал. Но на мен ми е много по-лесно да им се радвам, понеже нямам неприятните задължения на бащите.
— Не. Защото сте като Луди — и у вас има нещо от душевността на жената.
Джъстийн, обикновено толкова недружелюбна, сега очевидно му се отблагодари, загдето я хареса, и бързо заспа. Ралф я гушна още по-удобно и измъкна от джоба на късите си панталони кутия цигари „Капстън“.
— Дайте ги на мен — аз ще ви запаля.
— Къде е Меги? — попита той, като взе от Ан запалената цигара. — Благодаря. О, извинете ме, вземете си и вие, моля ви.
— Няма я. Тя не можа да се възстанови напълно от раждането и дъждовният сезон й се отрази много зле. Затова я изпратихме с Луди за два месеца на почивка. Ще се върне към първи март — след седем седмици.
Още щом заговори, Ан долови промяната в него — сякаш всичко изведнъж загуби смисъл и го лишиха от някаква предвкусвана радост.
Той си пое дълбоко въздух.
— Вече за втори път не я намирам, когато идвам да се сбогувам… Преди да замина за Атина и сега пак. Тогава щях да отсъствам цяла година, а може би и повече — не се знаеше. Не бях ходил в Дройда от смъртта на Пади и Стю, но преди да замина за Гърция, разбрах, че не мога да напусна Австралия, без да видя Меги. А тя се омъжила и я нямаше. Прииска ми се веднага да я намеря, но реших, че няма да е честно нито към нея, нито към Люк. А сега дойдох, защото знам, че не мога да навредя на нещо, което изобщо не съществува.
— Къде отивате сега?
— В Рим, във Ватикана. Кардинал ди Контини-Верчезе зае мястото на кардинал Монтеверди, който почина неотдавна, и ме повика при себе си, както и очаквах. Това е не само голяма чест — аз просто не мога да откажа.
— Колко време ще отсъствате?
— О, много дълго, мисля. В Европа се надига тътен, колкото и далечен да ни се струва оттук. Църквата в Рим има нужда от всеки свой дипломат, а благодарение на кардинал ди Контини-Верчезе аз съм причислен към категорията на дипломатите. Мусолини е в тесен съюз с Хитлер — от един дол дренки са — и Ватикана трябва някак да намери общ език за две противоположни идеологии — католицизма и фашизма. Няма да е лесно. Знам добре немски, научих гръцки, докато бях в Атина, и италиански — в Рим. Говоря също френски и испански. — Той въздъхна. — Винаги съм имал склонност към езиците и съзнателно съм я развивал. Рано или късно щяха да ме преместят.
— Е, ваше преосвещенство, ако не заминавате утре, можете да видите Меги.
Думите излязоха от устата й, преди Ан да се замисли. А защо Меги да не го види, преди да е заминал, особено ако ще отсъства дълго, както предполага?
Главата му се извърна към нея. Тези красиви далечни сини очи бяха много умни и трудно се лъжеха. О, да, това беше роден дипломат. Той много добре разбираше какво казва тя и четеше мислите й. Ан усети, че затаява дъх в очакване на отговора му, но дълго време той не продума, вперил поглед над смарагдовата тръстика към пълноводната река, забравил бебето в скута си. Очарована, тя гледаше профила му — извивката на клепача, правия нос, потайната уста, волевата брадичка. С какви ли сили се бореше, докато съзерцаваше пейзажа? На какви ли чувствителни везни претегляше в ума си любов, желание, дълг, интерес, воля — и кое срещу кое поставяше? Ръката му приближи цигарата до устните; Ан видя как пръстите му трепереха и едва-едва въздъхна с облекчение. Значи, не беше безразличен.