Минаха почти десет минути, без да проговори; Ан запали нов „Капстън“ и му го подаде, когато той хвърли угарката. Докато изпуши докрай и втората цигара, той не отмести очи от планините в далечината и от мусонните облаци, надвиснали в небето.
— Къде е тя? — попита той най-сетне с напълно овладян глас, като хвърли и втората угарка през парапета.
От нейния отговор сега зависеше неговото решение — неин ред беше да помисли. Има ли право да тласка тези човешки същества по път, който никой не знае къде и към какво води? Тя мислеше единствено за Меги — никак не я беше грижа какво ще стане с този мъж. Че с какво беше по-добър от Люк? Хукнал подир нещо мъжко, без време или желание да спре заради една жена, спуснал се подир някаква си мечта, съществуваща може би само в размътената му глава. Нещо безплътно — като дима от фабриката, който се разсейва в тежкия, наситен с меласа въздух. „Но той така иска — мислеше си Ан — и е готов да похаби и себе си, и живота си.“
Той оставаше трезв, независимо какво беше Меги за него. Дори и заради нея — а Ан беше започнала вече да вярва, че той обича Меги повече от всичко с изключение на своя странен идеал — нямаше да изложи на риск възможността да се добере един ден до онова, към което се стреми. Не, дори и заради нея не. И ако му отговореше, че Меги е в някой хотел, пълен с курортисти, където биха го познали, той нямаше да отиде. Той отлично знаеше, че не е човек, който би останал незабелязан между другите. Ан облиза устни, събра глас:
— Меги е в една вила на остров Матлък.
— Къде?
— На остров Матлък. Курорт, изключително тих, недалеч от протока Уитсънди. Пък и в този сезон там няма жива душа. — И като не се стърпя, добави: — Не се бойте, никой няма да ви види!
— Насърчавате ли ме? — Той внимателно подаде на Ан спящото бебе. — Благодаря ви — рече после, като тръгна към стълбите. Но там се обърна и я погледна умолително. — Грешите — аз просто искам да я видя и нищо повече. Никога не бих въвлякъл Меги в нещо, което би застрашило безсмъртието на душата й.
— Или на вашата? Тогава се представете за Люк О’Нийл, когото очакват там. Така няма да има опасност от скандал нито за Меги, нито за вас.
— Ами ако дойде Люк?
— Изключено. Той замина за Сидни и ще се върне най-рано през март. Единственият начин да разбере, че Меги е на Матлък, е да го чуе от мен, а аз не му казах, ваше преосвещенство.
— Меги очаква ли Люк?
Ан се усмихна кисело.
— Как не!
— Няма да й сторя зло — уверяваше я той. — Искам само да я видя и толкова.
— Знам, ваше преосвещенство. Но истината е, че бихте й сторили много по-малко зло, ако искахте повече от това.
Когато колата на стария Роб запърпори по пътя, Меги застана на обичайното място на верандата, вдигнала ръка да даде знак, че всичко е наред и няма нужда от нищо. Той спря там, за да завие както обикновено, но преди това един мъж по къси панталони, риза и сандали скочи от колата с куфар в ръка.
— Всичко хубаво, мистър О’Нийл — викна Роб, тръгвайки.
Но Меги никога вече нямаше да сбърка Люк О’Нийл с Ралф де Брикасар. Това не беше Люк — не можеше да я измами нито разстоянието, нито припадащият бързо мрак. Тя стоеше занемяла и чакаше, докато той, Ралф де Брикасар, се приближаваше по пътя към нея. Значи, най-сетне беше решил, че я иска. За какво друго би дошъл при нея на такова място, и то под името Люк О’Нийл.
В нея всичко отказа да действа — и краката, и умът, и сърцето. Ралф идваше за нея, защо не чувствува нищо? Защо не се завтече в обятията му от радост, пред която нищо друго няма значение? Това беше Ралф — единственото, което тя бе искала от живота. Но нали току-що се бе мъчила цяла седмица да го избие от главата си! Проклет да е! Проклет да е? Защо, по дяволите, трябваше да идва тъкмо когато тя най-сетне беше започнала да го отпъжда поне от мислите си, ако не от сърцето? О, сега всичко ще почне пак отначало. Зашеметена, изпотена и разгневена, тя беше застанала като вкаменена и чакаше, а изящната фигура ставаше все по-едра и по-едра.
— Здравей, Ралф — каза тя през стиснати зъби, без да го поглежда.
— Здравей, Меги.
— Внеси си куфара. Искаш ли един горещ чай? — И докато говореше, тръгна към всекидневната, все още без да го поглежда.
— С удоволствие — отвърна той със същата сдържаност.
Последва я в кухнята; гледаше я, докато включи електрическия чайник, докато напълни каната за чай от малкия самовар над умивалника и извади чаши и чинийки от бюфета. После му подаде големия пакет с бисквити — той сложи няколко шепи в една чиния. Чайникът завря, тя изпразни каната, сипа вътре една лъжица чай и го попари с кипящата вода. После тръгна към всекидневната с чинията с бисквити и каната с чай, а зад нея той носеше чашите и чиниите.