В трите стаи се влизаше от една в друга и всекидневната от едната страна водеше към спалнята, а от другата — към кухнята, до която беше банята. Поради това къщата имаше две веранди — към пътя и към плажа. Това им даваше възможност да насочат погледите си в различни посоки, за да не се гледат един друг. Мракът се беше спуснал бързо както става в тропиците, но през широко отворената плъзгаща се врата до тях стигаше лекият плисък на вълните, шумът на далечния прибой, топлият полъх на вятъра.
Те пиеха чая си в мълчание, а до бисквитите не се докоснаха; тишината не бе нарушена и след като изпразниха чашите; той премести погледа си върху нея, докато тя упорито гледаше как пред вратата откъм пътя причудливо се полюшва от вятъра една млада палма.
— Какво ти е, Меги? — попита той нежно и ласкаво и сърцето й лудо заби и примря от болка — пак същия въпрос на възрастния мъж към малкото момиче. Без съмнение той не беше дошъл на остров Матлък да види Меги жената. Дошъл беше да види Меги детето. Обичаше детето, не жената. Жената беше намразил още с нейното появяване преди години.
Очите й — изумени, наскърбени, разярени — се извърнаха бавно и срещнаха неговите: дори сега, дори сега! Времето беше спряло, тя продължаваше да го гледа и той, затаил дъх от изненада, не можеше да не види зрялата жена в тези бистри като кристал очи. Очите на Меги. О, господи, очите на Меги!
Беше казал самата истина на Ан Мюлер — искаше само да я види, нищо повече. Макар да я обичаше, не бе дошъл да я направи своя. Само да я види, да поприказва с нея, да пренощува на канапето във всекидневната и да се помъчи още веднъж да изтръгне из корен онова вечно обаяние, което тя имаше над него, с надеждата, че като го проумее напълно, ще добие вътрешната сила да го отърси от себе си.
Трудно му беше да приеме една Меги с налети гърди, тънка талия и заоблени бедра. Но той го стори, защото, щом надникнеше в очите й, там — като сияние в храм — грееше неговата Меги. Душевността, чиято притегателна сила го държеше в плен още от първата им среща, беше останала непроменена във вече тъй промененото за съжаление тяло и докато откриваше в погледа й потвърждение, че тази душевност е там, той можеше да приеме новото тяло и да овладее влечението си към него.
И пренасяйки върху нея собствените си желания и чувства, той нямаше никакви съмнения, че и тя мисли като него — поне до момента, когато се нахвърли върху му като разярена котка, след раждането на Джъстийн. Но дори и тогава, когато гневът и болката му стихнаха, той отдаде поведението й на мъките, които беше изтърпяла — повече душевни, отколкото физически. Сега обаче, виждайки я най-сетне такава, каквато е, той дълбоко прозря онзи момент, в който тя беше излязла от детството и прекрачила в зрелостта — там, в гробището на Дройда след рождения ден на Мери Карсън, когато й беше обяснил, че не е могъл да я огради с особено внимание, защото хората биха си помислили, че се интересува от нея като мъж. Тогава тя го беше погледнала и в очите й имаше нещо, което той не можа да разбере, после се беше извърнала и когато погледът й отново срещна неговия, онова изражение бе вече изчезнало. Сега той разбираше, че оттогава тя беше мислила за него по-иначе: когато го бе целунала, това не е било моментна слабост, а после да продължи да мисли за него пак така, както той би искал. Оттогава той беше подхранвал тези илюзии, беше ги кътал най-грижливо във възприетия си начин на живот, беше ги носил като власеница. Докато тя бе вложила в любовта си към него всичко онова, на което е способна жената.
Трябваше да си признае, че я беше пожелал още от момента на първата им целувка, но това желание никога не го беше измъчвало така, както любовта му към нея — за него това бяха две отделни, различни неща, а не части от едно цяло. Заблуда, на която тя — клето, неразбрано създание — не се беше поддала.
Ако в този момент имаше някакъв начин да се махне от остров Матлък, той би побягнал от нея като Орест от Евменидите. Но той не можеше да напусне острова и не му липсваше смелост да остане при нея, вместо да броди навън в нощта. Какво да сторя? Как бих могъл да поправя нещата? Та аз я обичам! А щом е така, значи, я обичам такава, каквато е сега, а не каквато е била като дете. Та нали точно жената съм обичал в нея, жената с онова чисто женско умение да носи своето бреме. И тъй, Ралф де Брикасар, махни наочниците, виж я такава, каквато е сега, а не каквато беше много отдавна. Преди шестнадесет години, шестнадесет дълги, невероятни години… Аз съм на четиридесет и четири, а тя е на двадесет и шест — никой от нас не е дете, но аз съм далеч по-незрелият.