Ти го прие като нещо съвсем естествено, като ме видя да слизам от колата на Роб, нали, Меги? Реши, че най-сетне съм се предал. И преди да успееш дори да си поемеш въздух, трябваше да ти покажа колко грешиш. Аз раздрах булото на твоята илюзия така, сякаш тя беше мръсна, стара дрипа. О, Меги! Какво направих с теб! Как съм могъл да бъда толкова сляп, толкова егоцентричен? Нищо не постигнах с това, че дойдох да те видя, а само те разкъсах на малки парченца. Любовта ми през всичките тези години е била едно недоразумение.
Очите й, все още впити в неговите, започваха да се изпълват със срам и унижение, а когато в сменящите се едно след друго изражения по лицето му тя долови най-накрая отчайващо съжаление, внезапно осъзна своята огромна заблуда и целия й ужас. Осъзна и още нещо: той беше разбрал тази заблуда.
Бягай, Меги! Бягай оттук с частицата гордост, която още не ти е отнел. И щом си го помисли, тя го направи: скочи от стола си и побягна.
Преди да стигне до верандата, той я улови и тя така политна към него, че и той се олюля. Вече нищо нямаше значение: нито изнурителната битка да запази душата си, нито дълго потисканото желание; в няколко мига той бе изживял цяла вечност. Завладя го цялата онази сила, която беше приспана и на която стигаше само трепетът от едно докосване, за да се отприщи стихията, която подчинява съзнанието на страстта, а волята на ума потъва във волята на тялото.
Ръцете й се обвиха около врата му, неговите я обгърнаха жадно, той наведе глава, устните му потърсиха нейните, намериха ги. Нейните устни — вече не нежеланият, отпъждан спомен, а действителност. Ръцете й го обгръщаха сякаш завинаги, тя като че ли не усещаше вече тялото си; той потъна в мрак — тя беше като нощта, лабиринт от спомени и желания: нежелани спомени, отпъждани желания. Колко ли години е копнял за това, копнял за нея и отричал силата й, бягал дори от мисълта за нея като жена?
Отнесе ли я до леглото, или я отведе? Струваше му се, че я е отнесъл, но не беше сигурен; знаеше само, че тя вече е там, че ръцете му я намират, докосват, че и нейните ръце го намират, докосват. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за светотатство?
Времето не вървеше, а течеше, премина над него, докато съвсем изгуби смисъл и остана само една представа за безкрайност, по-осезаема и от истинското време. Той я усещаше и същевременно не я усещаше: във всеки случай тя не беше нещо отделно; искаше да я направи окончателно и завинаги част от себе си, издънка от себе си, а не само нещо, с което се слива и все пак е отделно от него. Никога вече нямаше да му е чуждо как се надигат на тласъци гърдите, корема, бедрата с вдлъбнатините и гънките между тях. Тя наистина беше създадена за него, защото той я беше направил такава — шестнадесет години й беше придавал форма и съдържание, без сам да знае, че го прави, а още по-малко — защо го прави. Забрави дори, че я беше дал другиму, че друг мъж я бе отвел до края на онова, което той сам беше започнал и винаги бе искал да е негово, защото тя беше неговото грехопадение, неговата роза, неговото творение. Това беше сън, от който той никога нямаше да се събуди, докато е мъж, с тяло на мъж. О, мили боже! Сега знам, знам! Знам вече защо я съхранявах в себе си само като представа, като дете, и то толкова дълго, след като тя беше надраснала и двете — само че защо трябваше да го научи по този начин?
Той най-сетне разбра, че онова, към което се беше стремил, беше да не бъде мъж. Никога, никога да не е мъж, а да бъде нещо много по-велико, надхвърлящо предопределението на мъжа. Но ето че съдбата му беше тук, в прегръдките му, затрептяла и засияла от него — нейния мъж. Мъж, завинаги мъж. Боже, не можеше ли да ме отмине това? Аз съм мъж, никога не ще мога да бъда бог, бил е заблуда този живот в стремеж към божествена същност. Такъв ли е всеки свещеник — да жадува да бъде бог? И се отрича от единственото, неопровержимо доказателство, че е мъж.
Той плътно я обгърна и с очи, пълни със сълзи, се вгледа в притихналото, озарено лице, видя как устните се разтвориха като розова пъпка, възкликнаха, заоблиха се в едно безпомощно „о“ от неподозирано удоволствие. Ръцете и краката й го обвиваха — живи въжета, свързали го с нея — копринен, гладък, терзаещ допир. Той положи брадичка на рамото й, допря буза до мекотата на нейната и се отдаде на влудяващия, непосилен порив на мъж в схватка със съдбата. В главата му всичко се въртеше шеметно, свличаше се, потъваше в дълбок мрак или блясваше с ослепителна светлина, в един миг се озова в центъра на слънцето, после светлината намаля, посивя и изгасна. Ето, това е да си мъж. Той не можеше да бъде нищо повече. Но не това му причини болка. Болката дойде в крайния момент, в момента на предела, от чувството му на празнота и пустош — екстазът е мимолетен. Той не можеше да се отдели от нея, и то сега, когато беше негова, създал я беше за себе си. И остана така вкопчен в нея, като удавник, търсещ спасение сред пустото море, и не след дълго, задържал се на повърхността, понесен отново от вълните на прилив, станал му вече познат, той се остави на неразгадаемата съдба, отредена на мъжа.