— Този свят — да. А как иначе? Та това е нашият свят, докато ние сме в него.
— Що за човек е Люк? — попита я той на закуска.
Тя извърна глава, замисли се.
— Физически не прилича толкова на теб, колкото ми се стори отначало, по онова време ти ми липсваше много, не можех да свикна без теб. Мисля, че се омъжих за него, защото ми напомняше за теб. Във всеки случай бях решила вече да се омъжа за някого, а той се открояваше от другите. Не искам да кажа с достойнства, с доброта или с нещо друго, което жените биха харесали у съпруга. Просто с нещо, което не мога точно да определя. Може би с това, че все пак прилича на теб. Той също няма нужда от жена.
Лицето му се сгърчи.
— Такъв ли ти се виждам, Меги?
— Сериозно ли ме питаш? Мисля, че да. Никога няма да разбера защо, но така мисля. И в Люк, и в теб има нещо, което ви кара да смятате, че да се нуждаеш от жена, е слабост. Не искам да кажа жена за леглото, а жена, която да ви е необходима, истински да ви е необходима.
— И като приемаш това, ти все пак не се отказваш от нас?
Тя повдигна рамене и се усмихна малко тъжно.
— О, Ралф, не казвам, че ми е все едно, дори много съм страдала от това, но то си е просто факт. Би било глупаво да се опитвам да го променя, то не може да се промени. Единственото, което мога да сторя, е да се възползвам от слабостта, а не да се правя, че не я забелязвам. Защото го искам и ми е необходимо. Но, изглежда, ме влече към хора като теб и Люк, иначе не бих се съсипвала по такива като вас двамата. Иначе щях да се омъжа за някой добър, кротък, простодушен човек като баща ми, някой, за когото да съм желана и необходима. Но във всеки мъж има нещо от Самсон, струва ми се. Само че при такива като теб и Люк е по-силно изявено.
Той не изглеждаше обиден, усмихваше се.
— Моята мъдра Меги!
— Това не е мъдрост, Ралф. Просто здрав разум. Аз не съм много умна, ти знаеш. Но виж братята ми. Съмнявам се, че по-големите изобщо някога ще се оженят или ще имат приятелки. Те са ужасно свенливи, боят се от силата, която може да има над тях жената, и са изцяло обладани от мама.
Заредиха се ден след ден, нощ след нощ. Дори силните летни дъждове бяха хубави — разхождаха се под тях голи или ги слушаха как тропат по покрива, топли и щедри на ласки като слънцето. Когато се скриеше слънцето, те пак излизаха, лежаха на плажа, плуваха — той я учеше да плува.
Понякога Меги се вглеждаше скришом в него и напрягаше всички сили да запечата лицето му в ума си, защото си спомняше как въпреки обичта, която бе изпитвала към Франк, с годините образът му бе избледнял, забравила беше как изглежда. Ето ги очите, носът, устата, очарователните сребристи кичури като крила в тази черна коса, високото здраво тяло, което се беше запазило стройно и стегнато като на младини, но загубило малко от своята гъвкавост. И когато той се обърнеше и уловеше погледа й, в очите му се четеше дълбока печал, поглед като на обречен. Тя разбираше какво искат да кажат тези очи, поне мислеше, че разбира: трябва да се върне, да се върне при Църквата и при своите задължения. Не със същия дух може би, но по-подготвен да служи. Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.
Един ден, като лежаха на плажа, когато слънцето, слязло доста ниско, багреше като с кръв морето и правеше пясъка ефирно жълт, той се обърна към нея:
— Меги, никога не съм бил толкова щастлив и… толкова нещастен.
— Зная, Ралф.
— Сигурно. Дали затова те обичам? Ти не си необикновена, Меги, и при все това си много особена. Дали съм го усетил още тогава, преди толкова много години? Моята страст към тицианови коси! Знаел ли съм къде ще ме отведе? Обичам те, Меги.
— Заминаваш ли?
— Утре. Трябва. Корабът за Генуа тръгва след по-малко от седмица.
— Генуа ли?
— Рим по-точно. За дълго, може би до края на живота ми. Не знам.
— Не се безпокой, Ралф. Ще те пусна без сцени. И аз трябва скоро да си тръгвам. Ще напусна Люк и ще се върна в Дройда.
— О, боже! Да не би заради това… заради мен?
— Не, разбира се — излъга тя. — Бях го решила още преди да дойдеш. Люк нито ме иска, нито има нужда от мен — няма да му липсвам ни най-малко. Но аз имам нужда от дом, от нещо мое и мисля, че винаги ще го намеря в Дройда. Не е хубаво клетата Джъстийн да расте в дом, където аз съм прислужница, макар че Ан и Луди не ме смятат за прислужница. Но аз знам, че съм и ще бъда такава и за Джъстийн, като порасне достатъчно и разбере, че не е имала истински дом. Едва ли ще бъде доволна, но трябва да направя за нея каквото мога. Затова ще се върна в Дройда.
— Ще ти пиша, Меги.
— Недей. Нима мислиш, че са необходими писма — след всичко това? Не искам между нас да има нещо, което може да е опасно за теб, ако попадне в ръцете на безскрупулни хора. Така че никакви писма. А ако някога дойдеш в Австралия, съвсем естествено и редно е да посетиш Дройда. Но те предупреждавам, Ралф, помисли си преди това. Само на две места в света принадлежиш най-напред на мен, а после на бога — тук на Матлък и в Дройда.