Той я взе в прегръдките си, като галеше светлата й коса.
— Меги, с цялото си сърце искам да мога да се оженя за теб, никога вече да не се отделям от теб. Не искам да те напущам… В известен смисъл аз никога не ще се отърся от теб. Ще ми се понякога да не бях идвал на Матлък. Но ние не бихме могли да променим това, което сме, и може би така е по-добре. Разбрах за себе си неща, които никога нямаше да узная или да изпитам, ако не бях дошъл. Но по-добре е да се боря с познатото, отколкото с неизвестното. Обичам те. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Запомни го.
На другия ден Роб се появи за пръв път, откакто беше оставил Ралф, и изчака търпеливо, докато се сбогуват. Ясно, че не са младоженци, защото той дойде по-късно и си отива пръв. Не са и само любовници. Женени са — личи им и на двамата. Но се обичат, много се обичат. Като него и госпожата: голяма разлика във възрастта, която прави брака успешен.
— Довиждане, Меги.
— Довиждане, Ралф. Пази се.
— Добре. И ти.
Той се наведе да я целуне и противно на решението си, тя се притисна към него, прегърна го с всичка сила. А когато той отдели ръцете й от врата си, тя ги вкопчи здраво зад гърба си.
Той се качи в колата и докато Роб завиваше, седна, впери поглед през предното стъкло и не се обърна повече назад. „Трябва да е необикновен човек, щом може да постъпи така“ — помисли си Роб, без да е чувал за Орфей. Прекосиха в мълчание окъпаната от дъжда гора и стигнаха до другия бряг на Матлък с дългия кей. Като си стиснаха ръце, Роб го погледна в лицето и се зачуди. Никога не беше виждал толкова човешки и толкова тъжни очи. Гордостта беше изчезнала завинаги от погледа на архиепископ Ралф.
Когато Меги се върна в Химелхох, Ан веднага разбра, че ще я загуби. Да, това беше същата Меги, но в нея имаше сякаш още нещо. Каквото ще да си е казвал архиепископ Ралф, преди да отиде на Матлък, но там нещата най-сетне бяха станали, както Меги иска. Крайно време беше.
Меги взе Джъстийн на ръце, сякаш едва сега осъзнаваше какво означава да я има, люлееше мъничкото същество и оглеждаше стаята усмихната. Погледът й срещна погледа на Ан и беше толкова жив, така грейнал от вълнение, че Ан усети как и нейните очи се пълнят със сълзи от споделена радост.
— Нямаш представа колко съм ти благодарна, Ан.
— А за какво?
— Загдето изпрати Ралф. Предполагала си, че след това ще напусна Люк, и затова съм ти още по-признателна, мила. О, да знаеш само от какво голямо значение беше това за мен! Бях решила да остана при Люк, но сега се връщам в Дройда и никога няма да я напусна.
— Мъчно ми е, че си отиваш, и най-вече ми е мъчно за Джъстийн. Но се радвам и за двете ви, Меги. С Люк щеше да бъдеш само нещастна.
— Знаеш ли къде е той сега?
— Върнал се е от завода. Реже тръстика край Ингъм.
— Трябва да отида при него, да му кажа. И колкото и да ми е неприятна дори мисълта за това, да спя с него.
— Какво!
Очите блеснаха.
— Закъсняла съм с две седмици, а досега не ми се е случвало нито с един ден. Само с Джъстийн. Бременна съм, Ан, знам!
— Боже мой! — Ан погледна смаяна Меги, сякаш я виждаше за пръв път, което може би беше точно така, навлажни устни, заекна: — Може да е напразна тревога.
Но Меги твърдо поклати глава.
— Не. Бременна съм. Има някои неща, които просто се усещат.
— Хубаво си се наредила, ако е така — процеди Ан.
— Ан, нима не разбираш! Не виждаш ли какво означава това? Аз не мога никога да имам Ралф, винаги съм знаела, че не мога да го имам. И все пак го имам, имам го! — Тя притисна Джъстийн така силно, че Ан се уплаши бебето да не изпищи, но странно, то мълчеше. — Аз имам онова от Ралф, което Църквата никога не ще притежава, онова от него, което ще се предава от поколение на поколение. Чрез мен той ще продължи да живее, защото съм сигурна, че това ще е син! И този син ще има синове, които също ще имат синове — аз ще надвия самия бог! Обичам Ралф още от десетгодишна и ще го обичам и на сто да стана. Само че той не е мой, но детето му ще бъде мое. Мое, Ан, мое!
— О, Меги! — промълви Ан безпомощно.
Възбудата, въодушевлението стихнаха; тя стана пак предишната Меги, кротка и мила, но с някаква желязна жилка в себе си, със сила да понесе много изпитания. Сега Ан напрегна вниманието си и разсъждаваше какво ли точно е направила, изпращайки Ралф де Брикасар на остров Матлък. Възможно ли е човек да се промени толкова много? За Ан беше невероятно. Трябва да го е имало у Меги през цялото време, но толкова добре прикрито, че не е личало. Не беше само желязната жилка у Меги — тя цялата беше от стомана.