— Не съм ги пипнал — опита да се защити той. — Там са си, до последното пени, че и още отгоре.
— Точно така. Стоят си в банката и там ще си останат. Ти изобщо нямаш намерение да ги харчиш, нали? Искаш само да им се прекланяш — като пред златен телец. Признай си, Люк, че си скъперник. И на всичкото отгоре се прояви като истински глупак! Да се отнасяш към жена си и дъщеря си, както не би се отнесъл и към кучета — все едно, че не съществуваме за теб, да не говорим за това, че изобщо не се грижиш за нас! Самодоволен, надут, егоистичен негодник!
Пребледнял, разтреперан, той се чудеше какво да каже: дойде му като гръм от ясно небе, дето Меги се нахвърли изведнъж върху него, особено след такава нощ. Беше потресен от несправедливите обвинения, но не знаеше как да я накара да разбере колко чисти са подбудите му. Като всяка жена, и тя виждаше само повърхностното и просто не можеше да оцени истинската същност на плана му. Успя само да промълви: „О, Мег!“ с глас на объркан, отчаян, примирен човек. После добави:
— Аз никога не съм се отнасял зле с теб. Никога! Кой би могъл да каже, че съм бил жесток към теб? Никой! Винаги си имала и храна, и покрив, не си студувала…
— О, да! — прекъсна го тя. — Това ти е единствената заслуга — никога досега не ми е било така горещо. — Поклати глава и се изсмя. — Каква полза от всичко това? Все едно да говоря на стената.
— И аз мога да кажа същото!
— Разбира се — отвърна Меги ледено, като стана от леглото и взе да се облича. — Няма да се развеждам — продължи тя. — Не желая да се омъжвам отново. Ако поискаш развод, знаеш къде да ме намериш. Формално погледнато, аз съм виновна, нали? Аз те напускам — или поне така ще каже съдът в тази страна. Можете да се пооплачете със съдията един на друг колко коварни и неблагодарни са жените.
— Аз не съм те изоставял — настояваше той.
— Задръж моите двадесет хиляди лири, Люк. Но повече няма да получиш нито пени. Отсега нататък ще използувам парите си за отглеждането на Джъстийн и може би на още едно дете, ако имам късмет.
— Значи, такава била работата! Искала си само да имаш още едно дете, така ли? Затова си дошла дотук — една лебедова песен, последен подарък от мен, да си го носиш в Дройда! Ново бебе, а не мен! Никога не ти е било до мен, нали! Аз ти служа само за размножаване! Господи, каква измама!
— Това представляват повечето мъже за повечето жени — каза тя с озлобление. — Ти предизвикваш най-лошото у мен, Люк, и то така, както дори не можеш и да си представиш. Много ти здраве! През последните три години и половина аз ти донесох повече пари, отколкото ще спечелиш от тръстиката. А ако имам друго дете, това не те засяга. От този момент нататък не желая да те виждам, докато съм жива.
Тя беше вече съвсем облечена. Като взе чантата и малкия куфар, обърна се с ръка върху дръжката на вратата.
— И чуй един малък съвет от мен, Люк. За в случай, че си намериш друга жена, като остарееш и се умориш достатъчно, та да не можеш вече да принадлежиш на тръстиката. Не умееш да целуваш, никак не умееш. Отваряш си устата толкова широко, сякаш ще глътнеш жената като питон. Слюнката е приятна, но не да се давиш с нея. — И с ожесточение изтри с ръка устните си. — Повдига ми се от теб, Люк О’Нийл, великият Аз! Ти си нищожество!
След като тя си излезе, той остана още дълго седнал на леглото, с поглед, вперен във вратата. После вдигна рамене и взе да се облича. За това не се иска много време в Северен Куийнсленд — само чифт къси панталони. Ако побърза, ще успее да се прибере в бараките с колата на Арне и момчетата. Добрият Арне. Верният приятел Арне. Какви глупаци са мъжете! Жените са си жени, но мъжкото приятелство е нещо съвсем друго.
Глава пета
1938–1953. Фий
14
Меги не искаше никой да знае, че се връща, и затова пристигна в Дройда с пощенския камион на стария Блуи Уйлямс, сложила на седалката до себе си Джъстийн в една кошница. Блуи беше във възторг, че я вижда, и разпитваше какво е правила през последните четири години, но като наближиха Дройда, той замълча, доловил желанието й да се порадва мълчаливо на околността.
Пак това кафяво и сребристо, пак същият прахоляк, пак този прелестен ред и пестеливост, които толкова й липсваха в Северен Куийнсленд. Тук нищо не растеше в излишък, не бързаше да загине, че да отвори място за друго — циклите на живота се въртяха бавно като съзвездия. Кенгурата бяха повече от всякога. Хубавите малки симетрични евкалипти, закръглени като матрони, едва ли не свенливи. Розови какаду, литнали като облачета пух над камиона. Емута, хукнали с всичка сила. Зайци, които отскачаха от пътя, наперено размятали бели топчести опашки. Побелели скелети на загинали дървета из тревата. Малки горички като миражи се открояваха по закръгления хоризонт, докато прекосяваха равнината Дибън-Дибън. И звукът, който никога не бе очаквала, че ще й липсва — унилото грачене на врани. Кафяви талази прах, които сухият есенен вятър довяваше подобно на мръсен дъжд. А тревата, сребристо-кремавата трева на Великия Северозапад, извисила се като благословия чак до небето.