Дройда, Дройда! Евкалипти като призраци, сънени гигантски евкалипти, жужащи от пчели. Обори и маслено жълти постройки, необичайно зелена морава около Къщата, есенни цветя в градината, жълт шибой и цинии, димитровчета и гергини, невен, хризантеми и рози, рози. Чакълестият заден двор, мисис Смит ахва, после се смее и плаче, Мини и Кет тичат, познати жилести ръце като вериги около сърцето й. Защото Дройда беше нейният дом и сърцето й си оставаше тук завинаги.
Фий излезе да види каква е тази суетня.
— Здравей, мамо. Аз се върнах.
Сивите очи не трепнаха, но с порасналата си душа Меги разбра: мама се радваше искрено, но просто не знаеше как да го покаже.
— Напуснала си Люк? — попита Фий, считайки за съвсем естествено, че мисис Смит и момичетата също имаха право да чуят.
— Да. Няма никога да се върна при него. Той не искаше нито дом, нито децата, нито мен.
— Деца ли?
— Да, ще имам второ бебе.
„О-о-о! А-а-а!“ — от страна на прислужниците, докато Фий каже своята дума с отмерен глас, в който се долавяше радост.
— Щом не те иска, имаш право да се върнеш в къщи. Ние можем да се грижим за теб тук.
Отново нейната стая с изглед към стопанския двор и градината. А съседната стая — за Джъстийн и новото бебе, когато дойде. О, колко хубаво беше у дома!
Боб също се зарадва, че я вижда. Заприличал още повече на Пади, той беше малко попрегърбен и жилест, а слънцето беше изсушило кожата и костите му. Бе все така с благ и силен характер, но може би защото нямаше собствено семейство, липсваха му бащинските обноски на Пади. Приличаше и на Фий. Тих, сдържан, не показваше чувствата си и не даваше мнение. „Трябва да е вече на тридесет и пет — помисли си Меги сепната, — а още не се е оженил.“ После влязоха Джек и Хюи — две копия на Боб, но без неговата тежест — и я поздравиха със свенливи усмивки. Да, свенливи, установи тя, земята ги е направила толкова свенливи, защото земята няма нужда от приказки и условности. Има нужда само от това, което й дават — безмълвна любов и безрезервна преданост.
Всички момчета си бяха в къщи тази вечер, за да разтоварят един камион със зърно, който Джимс и Патси бяха докарали от Гили.
— Не съм виждал такава суша, Меги — сподели Боб. — От две години не е паднала капка дъжд. А зайците са по-голяма напаст и от кенгурата — изяждат повече трева от овцете и кенгурата, взети заедно. Ще се опитаме да храним овцете от ръка, но нали знаеш какви са.
Меги твърде добре знаеше какви са овцете — слабоумни същества, неспособни да разберат и най-елементарните истини на живота. Малкото мозък, който са имали прадедите им, беше напълно изчезнал при тези рунести аристократи. Те не ядяха нищо друго освен трева или храсти, и то само от местата, които обитаваха. Само че нямаше достатъчно ръце, които да режат скруб за храна на повече от сто хиляди овце.
— Значи, ще имате нужда от мен — каза Меги.
— Как не! Ще обикаляш вътрешните пасища както по-рано и по този начин ще освободиш един чифт мъжки ръце, които да режат храсти.
Както бяха казали, близнаците се бяха прибрали у дома. На четиринадесет години те напуснаха Ривървю окончателно и с четири очи гледаха да се върнат в черноземните равнини. Вече на свой ред заприличваха на Боб, Джек и Хюи и бяха облечени в новата униформа на овчарите от Великия Северозапад, която постепенно заменяше старите сиви панталони от туил и сивата фланела — бели кожени панталони и бяла риза, сива велурена шапка с плоско дъно и широка периферия и високи над глезените ботуши за езда, с ластик от едната страна и с ниски токове. Само шепата поиздигнали се аборигени, които живееха в най-мизерната част на Гили, подражаваха на каубоите от американския Запад — превзети ботуши с високи токове и онези шапки „Стетсън“, дълбоки като кофи. За жителя на черноземните равнини такова облекло беше ненужно маниерничене, елемент на съвсем друга култура. Човек не можеше да ходи из тревата и храстите с високи токове. А „стетсъна“ като кофа, държеше много топло и тежеше.
Кестенявата кобила и черният кон бяха умрели; конюшнята беше празна. Меги твърдеше, че й стига и обикновен впрегатен кон, но Боб отскочи до Мартин Кинг да й купи два от неговите не съвсем чистокръвни ездитни коне — една кремава кобила с черна грива и черна опашка и един кестеняв жребец със стройни крака. Кой знае защо, загубата на кестенявата кобила наскърби Меги много по-силно, отколкото самата й раздяла с Ралф, защото възприе този факт като последното доказателство, че и Ралф го няма. Яхнала коня и с кучетата наоколо, толкова й беше приятно да бъде отново сред пасищата, в праха на блеещото стадо, загледана в птичките, небето, земята.