— Реши ли как ще се казва? — попита Фий, която изглеждаше очарована.
Меги я гледаше как стои с детето в ръце и беше благодарна. Мама пак ще има кого да обича — е, може би не както беше обичала Франк, но поне щеше да изпитва някакво чувство.
— Ще го нарека Дейн.
— Странно име. Защо? Да не е от фамилията О’Нийл? Мислех, че си скъсала с О’Нийлови.
— Няма нищо общо с Люк. Това си е само негово име. Не обичам да се назовават децата с имена на бащи и дядовци — все едно да искаш новият човек да бъде като някой друг. Нарекох малката Джъстийн, защото ми харесваше името, и по същата причина наричам момчето Дейн.
— Е, хубаво звучи — призна Фий.
Меги потръпна — гърдите й бяха много пълни.
— По-добре ми го дай, мамо. О, дано да е гладен! И дано старият Блуи не забрави да донесе помпичка за млякото, иначе ще трябва ти да ходиш в Гили за нея.
Той беше гладен, дърпаше я така силно, че беззъбите му челюсти й причиняваха болка. Загледана в него — в затворените му очи с тъмни ресници със златисти крайчета, пухкавите вежди и нежните, усилено мърдащи бузки, — Меги усещаше, че го обича до болка, по-силна и от болката, която й причиняваше кърменето.
„Той ми стига — трябва да ми стига, повече не мога да имам. Но в името на бога, Ралф де Брикасар, в името на този бог, когото обичаш повече от мен, ти никога няма да узнаеш какво съм откраднала от теб… и от него! Никога няма да ти кажа за Дейн. О, детето ми! — И тя се намести на възглавниците, за да го настани по-удобно в гънката на ръката си, та да вижда цялото му съвършено личице. — Моето дете! Ти принадлежиш само на мен и няма да те дам на никого. А най-малко на баща ти, който е свещеник и няма право да те има. Не е ли чудесно?“
Корабът влезе в пристанището на Генуа в началото на април. Архиепископ Ралф беше посрещнат от една Италия, в която разцъфтяваше пищната средиземноморска пролет, и взе влака за Рим. Ако беше пожелал, можеше да пътува в кола на Ватикана с шофьор, но той се боеше все още да се почувствува в лоното на църквата — искаше да отложи този момент колкото може повече. Вечният град. „Наистина е такъв“ — помисли си той, като гледаше през прозореца на таксито камбанариите и кубетата, осеяните с гълъби площади, величествените фонтани, римските колони с основи дълбоко във вековете. Но за него всичко това беше на втори план. Сега го интересуваше онази част от Рим, наречена Ватикана, с разкошните си зали и със скромните си частни кабинети.
Един доминикански монах с расо в черно и кремаво го поведе през мраморните коридори, покрай скулптури от бронз и камък, достойни за музей, покрай огромни картини в стила на Джото, Рафаел, Ботичели, Фра Анджелико. Намираше се в кардиналска обител, а богатата фамилия Контини-Верчезе несъмнено беше проявила щедрост към своя височайши потомък.
В стая, украсена със слонова кост и злато, с разноцветни гоблени и с картини по стените, с френски килими и мебели, седеше Виторио Скрабанца, кардинал ди Контини-Верчезе. Малката му гладка ръка с грейнал рубин на пръстена се протегна към него за поздрав и доволен, че трябва да сведе поглед, архиепископ Ралф прекоси стаята, коленичи, пое ръката да целуне пръстена и положи буза върху нея, но когато устните му докоснаха този символ на духовна сила и на власт, той разбра, че не може да излъже, въпреки че тъкмо това бе намислил да стори.
Кардинал Виторио постави другата си ръка върху сведеното рамо, кимна на монаха да излезе и когато вратата тихо се затвори, ръката му се премести от рамото върху главата, спря в гъстата, черна коса, приглади я нежно назад от полуизвърнатото чело. Беше се променила — скоро нямаше вече да е черна, а щеше да добие цвета на стоманата. Приведеният гръбнак се стегна, раменете се изправиха и архиепископ Ралф погледна началника си право в очите.
О, колко се беше променил! Устата се беше свила, беше познала болката, беше уязвима, очите, така красиви по цвят, форма и разположение, бяха съвсем различни от очите, които още не беше забравил, сякаш през цялото време са били постоянно край него. Кардинал Виторио винаги си беше представял, че очите на Исус са били сини и спокойни като очите на Ралф, някак на разстояние от онова, което виждат, поради което можеха по-добре да го обхванат, да го разберат. Но това сигурно беше погрешна представа. Та как би могъл някой да почувствува мъките на хората и дори сам да страда, без това да му проличи.