— Това е Розата, нали?
Главата се отметна назад; архиепископ Ралф погледна към красивия таван с позлатени отливки и бароков полилей.
— А кой друг? Тя е единственото нещо, което съм се опитал да създам.
— А какво ще стане сега с нея? Дали с това не си й сторил повече зло, отколкото ако се беше отказал от нея?
— Ако можех да знам, Виторио! Просто нямаше какво друго да сторя тогава. Не съм надарен с прометеевско прозрение, а тъй като влагам чувства, не мога да бъда и добър съдник. Освен това… то просто стана! Но ми се струва, че тя се нуждаеше точно от това, което й дадох, като я признах за жена. Не че тя не се чувствуваше жена. Аз не я чувствувах като жена. Ако при първата ми среща с нея беше вече жена, щеше да е съвсем друго. Но дълги години я познавах само като дете.
— Не си съвсем искрен, Ралф, и още не си готов за опрощение. Измъчваш се, нали? От това, че си до такава степен обикновен човек, та си се поддал на човешка слабост. Наистина ли го стори от желание за благородна саможертва?
Сепнат, той погледна в бистрите тъмни очи и видя там отражението си като две миниатюрни, почти незначителни човешки фигурки.
— Не — отвърна той. — Аз съм мъж и като мъж изпитах такова удоволствие с нея, каквото не съм и предполагал, че съществува. Не знаех какво означава в същност да си с жена, нито съм очаквал, че тя може да е извор на такава съвършена радост. Искаше ми се никога да не се отделям от нея — не само заради тялото и, а защото ми беше много приятно да бъда с нея: да разговаряме или да мълчим, да ям храната, която тя приготвяше, да й се усмихвам, да споделям мислите й. Ще ми липсва, докато съм жив.
По бледото аскетично лице Ралф долови нещо, което, кой знае защо, му напомни за изражението на Меги в онзи момент на раздяла — поемането на едно духовно бреме, решителността да върви напред, носейки товара си, тъгата си, болката си. Какво ли бе преживял този кардинал в червена коприна, чиято единствена човешка слабост беше ленивата му абисинска котка?
— Не мога да се разкая за онова, което преживях с нея — додаде Ралф, тъй като негово преосвещенство продължаваше да мълчи. — Разкайвам се, загдето наруших клетвите си, не по-малко сериозни и неотменими от живота ми. Не ще мога вече да изпълнявам свещеническите си задължения със същите мисли и същото усърдие. Горчиво се разкайвам за това. Но за Меги? — Изразът на лицето му, като изричаше името й, накара кардинал Виторио да се извърне, за да овладее собствените си мисли. — Да се разкайвам за Меги, е все едно да я убия. — Той уморено прокара ръка по лицето си. — Не знам дали го изразявам точно или поне приблизително точно. Струва ми се, че за нищо на света не бих могъл да определя чувството си към Меги. — Той се наклони напред в стола си и когато кардиналът отново се обърна към него, видя двойния си образ в очите му да се уголемява. Очите на Виторио бяха като огледала — отразяваха каквото виждат и не позволяваха да надникнеш зад тях. Очите на Меги бяха точно обратното — водеха те навътре, навътре, чак до самата й душа. — Меги е истинска благословия — рече Ралф. — За мен тя е светиня, своеобразно причастие.
— Разбирам — въздъхна кардиналът. — Хубаво е, че го чувствуваш така. Това ще смекчи големия ти грях в очите на господа. За теб ще е по-добре да се изповядаш на отец Джорджо, а не на отец Гилермо. Отец Джорджо няма да изтълкува погрешно чувствата и мислите ти, ще разбере истината. Отец Гилермо няма това проникновение — той може да се усъмни в искреното ти разкаяние. — Лека усмивка пробягна като сянка по тънките му устни. — И те са хора, Ралф, тези, които приемат изповедта на висшестоящите си. Никога не забравяй това. Само при изпълнение на свещеническите си задължения носят в себе си бога. Във всичко останало са мъже. Опрощението, което дават, идва от бога, но ушите, които слушат и отсъждат, са на хора.
На вратата се почука дискретно. Кардинал Виторио седеше мълчаливо и гледаше как занасят таблата с чай до масичката в стил Людовик XIV.