— Хайде де, на кого ги разправяш! — не вярваше Боб. — Аз съм сержант и не съм чувал такова нещо, а ти, обикновеният редник, знаеш всичко. Слушай какво, приятелю, фрицът не разполага с нищо, което да затрие цяла бригада „Матилди“.
— Истина ти говоря, чух го по радиото, когато отидох в палатката на Моршед да му занеса съобщение от командира.
Известно време никой не проговори — всеки обитател на такава обсадена позиция като Тобрук чувствуваше нужда да вярва, че собствената му страна има достатъчно военна мощ да го измъкне оттам. Новината на Кол не беше радостна, още повече че всеки войник в Тобрук знаеше, че с Ромел шега не бива. Те бяха устояли на усилията му да ги унищожи само защото искрено вярваха, че австралийският войник може да се мери единствено с английските гуркски стрелци, а понеже вярата е девет десети от силата, те действително се проявиха като много силни.
— Проклети шваби — обади се Джимс. — Тук в Северна Африка трябват повече австралийци.
Хорът от одобрителни възгласи беше прекъснат от експлозия на ръба на окопа, която направи гущера на нищо и накара четиримата войници да се хвърлят към пушките и картечницата.
— Проклета макаронаджийска граната — само вдига шум, а нищо не прави — каза Боб с въздишка на облекчение. — Ако това беше някоя от хитлеристките, досега да сме се възнесли. Какво ще речеш, Патси, а?
Със започването на операция „Кръстоносец“ Девета австралийска дивизия беше евакуирана по море до Кайро след изтощителната кървава обсада, от която нямаше почти никаква полза. Но докато дивизията беше още в окопите на Тобрук, постоянно сгъстяващите се редици на британските войски в Северна Африка съставиха Осма британска армия, за чийто командир беше назначен генерал Бърнърд Лоу Монтгомъри.
Фий носеше малка сребърна брошка във формата на изгряващо слънце — емблемата на Австралийския имперски корпус, — от която на две верижки висеше сребърна пластинка с две златни звезди — за двамата й сина в армията. Така всеки, който я срещнеше, разбираше, че и тя дава своя принос за родината. Меги нямаше право на такава брошка, понеже нито мъжът й, нито синът й бяха войници. Беше пристигнало писмо от Люк, с което той я уведомяваше, че ще продължи да реже тръстика — това може би я интересува, ако се тревожи за него. По нищо не личеше да си спомня и една дума от това, което му беше казала онази сутрин в хотела на Ингъм. Меги се изсмя уморено, поклати глава и хвърли писмото в кошчето за отпадъци, чудейки се дали майка й се тревожи за своите синове в армията. И какво ли мисли за войната? Но Фий не казваше нито дума, само носеше брошката си непрекъснато, всеки ден.
Понякога пристигаше писмо от Египет и щом го разтвореха, то се разпадаше на късчета — ножиците на цензора бяха изрязали множество правоъгълници навсякъде, където се споменаваха имена на местности и поделения. Четенето на такива писма беше повече въпрос на досещане, но те имаха друго и далеч по-важно значение: докато пристигаха, значи, момчетата бяха живи.
Все още нямаше дъжд. Сякаш и природните стихии се бяха наговорили да разрушат всякаква надежда, защото 1941-ва беше петата година на пагубна суша. Меги, Боб, Джек, Хюи и Фий бяха отчаяни. Банковата сметка на Дройда беше достатъчно голяма, за да се купи фураж, само че повечето от овцете просто отказваха да го ядат. Всяко стадо имаше свой естествен водач — Юда — и ако не успяваха да го накарат най-напред той да яде, нямаше надежда да ядат и другите, но понякога дори и при вида на дъвчещия Юда останалите овце не искаха да поемат храна.
Така че и Дройда изживяваше тежко изпитание, което терзаеше всички. Нямаше вече никаква трева, земята, заприличала на пустиня, беше напукана и кафява, само тук-там с по някоя групичка сиви и сиво-кафяви дървета. Хората започнаха да ходят с ножове и с пушки, та като видят някое паднало, изнемощяло вече животно, да му прережат гърлото, за да му спестят мъчителната смърт и гарваните да не му изкълват очите. Боб купи още добитък и го хранеше изкуствено, за да поддържа добивите от фермата. За печалба не ставаше и дума при тази цена на фуража, защото аграрните райони наоколо бяха пострадали също така тежко от сушата, както и животновъдните ферми във вътрешността. Посевите даваха катастрофално ниски добиви. Но от Рим бяха писали да направят всичко възможно, независимо на каква цена.
На Меги най-много й тежеше, че трябва да работи толкова дълго на пасищата. Дройда беше успяла да запази само един от пастирите си, а нови не се намираха — в Австралия все не достигаше работна ръка. И ако Боб не забележеше колко е уморена и изнервена, та да й даде почивка в неделя, тя обикаляше пасищата по седем дни в седмицата. Но за да освободи нея, Боб трябваше сам да работи още по-усилено и затова Меги гледаше да прикрива умората си. Изобщо не й минаваше през ум да откаже да изпълнява пастирската работа, като се оправдае с малките си деца. Те бяха в добри ръце, а Меги беше много по-необходима на Боб, отколкото на тях. Не беше достатъчно прозорлива да разбере, че и децата й имат нужда от нея, а собственото си силно желание да бъде с тях считаше за егоизъм, след като за тях се грижат толкова добре любещи и близки хора. Егоистично е, разбира се, повтаряше си тя. Липсваше й и увереност в самата нея, която да й подскаже, че за собствените си деца тя е точно толкова незаменима, колкото и те за нея. Седмици наред тя яздеше из пасищата и виждаше децата си само вечер, след като бяха вече заспали.