Колкото пъти се вгледаше в Дейн, сърцето й замираше. Той беше много красиво дете — казваха го дори непознати хора по улиците на Гили, когато Фий го вземаше със себе си в града. Почти винаги беше засмян, а нравът му беше особено съчетание от кротост и дълбоко, осъзнато задоволство. Оформянето и осъзнаването му бяха преминали безболезнено, което ставаше с твърде малко деца; той имаше много верен усет за хората и за нещата и нищо не можеше да го ядоса или обърка. Приликата му с Ралф много тревожеше майка му, но, изглежда, никой друг не я забелязваше. Ралф беше напуснал Гили много отдавна и макар Дейн да имаше неговите черти и телосложение, между двамата имаше една съществена разлика, която можеше да заблуди: косата на момчето не беше черна като на Ралф, а светлоруса, но не с цвета на житото или на залеза, а с цвета на тревата в Дройда — златиста със сребърни и бежови оттенъци.
Джъстийн обожаваше малкото си братче още от самото му раждане. Искаше най-хубавото да е за Дейн, готова беше да направи всичко заради Дейн. Щом той започна да ходи, тя беше неизменно до него и Меги й беше много благодарна за това, тъй като мисис Смит и прислужничките бяха вече възрастни и не можеше да им се повери такова малко дете. В една от малкото си свободни недели Меги взе дъщеря си в скута и поговори с нея сериозно за Дейн.
— Не мога да си стоя в къщи и да се грижа за него — обясни й тя, — затова разчитам на теб, Джъстийн. Той е мъничкото ти братче и трябва много да внимаваш да не му се случи нещо лошо.
Светлите очи я гледаха умно и съсредоточено, неприсъщо за четиригодишно дете. Джъстийн кимна с разбиране.
— Не се тревожи, мамо — бодро рече тя. — Аз ще се грижа за него, докато те няма.
— Искаше ми се аз да правя това — въздъхна Меги.
— А пък аз искам сама да се грижа за Дейн — заяви Джъстийн самодоволно. — Ти не се притеснявай. С мен няма нищо лошо да му се случи.
Това уверение не зарадва Меги, макар че я успокои. Това преждевременно развито хлапе й отнемаше сина и тя не можеше нищо да направи. Можеше само да се върне в пасищата, оставяйки Дейн на преданите грижи на Джъстийн. Нима дъщеря й я измества? На кого ли прилича? Не на Люк, нито на нея, нито на Фий.
Добре, че поне напоследък вече се беше научила да се смее и да се радва. До четиригодишна възраст нищо не й се беше видяло смешно; научи се да се усмихва сигурно от Дейн, който се смееше още от бебе. Щом той се засмееше, засмиваше се и тя. Децата на Меги учеха всичко едно от друго. Но тя страдаше много, като виждаше колко им е добре и без майка им. „Докато свърши тази проклета война — мислеше си Меги, — той ще е вече твърде голям, за да се привърже към мен. Винаги ще е по-близък с Джъстийн. Защо всеки път, когато тъкмо успея да овладея живота си, нещо се случва? Не съм искала нито война, нито суша, а ето че ме сполетяха.“
От една страна, беше може би по-добре, че настанаха такива трудни дни за Дройда, защото иначе Джек и Хюи отдавна да са отишли на фронта. При това положение обаче нямаха друг избор, освен да превиват гръб и да спасяват каквото могат от сушата, която щеше да се запомни като Голямата суша. Пострадаха близо два милиона квадратни километра обработваема земя и пасища, от най-южния щат Виктория чак до Северната територия.
В съзнанието на хората войната беше достоен съперник на сушата. Като знаеха, че близнаците са в Северна Африка, всички във фермата следяха с болезнено напрежение променливия ход на военните действия в Либия. Произхождайки от работническата класа, те бяха горещи привърженици на лейбъристите и ненавиждаха сегашното си правителство, което само се наричаше либерално, а в същност беше консервативно. Когато през август 1941 г. Робърт Гордън Мензиъс призна, че не може да управлява и подаде оставка, и на 3 октомври лейбъристкият водач Джон Къртин беше натоварен да състави правителство, това беше най-хубавата новина, пристигнала в Дройда през последните години.