Беше красиво, великолепно — връхният момент в живота на артилериста, който се изживява отново и отново в мислите, наяве и насън, през останалите не толкова напрегнати дни.
Тишина. Мъртва, абсолютна тишина, която се разбива на вълни в опънатите тъпанчета. Непоносима тишина. Двайсет и един и петдесет и пет. Девета австралийска се изправя и напуска окопите, навлизат в ничия земя, натъкват щиковете, разкопчават сумките, вдигат предпазителите, напипват манерките с вода, проверяват пълнителите, часовниците, каските, връзките на обувките, поглеждат къде са онези, които носят картечниците. Виждаше се твърде добре в зловещото зарево на огньовете и нажежения до червено пясък, който се топеше и превръщаше в стъкло. Но между тях и врага се издигаше завеса от прах и зад нея те бяха в безопасност. Поне за момента. На самия ръб на минното поле те спряха, зачакаха.
Двайсет и два, нула, нула — пункт! Сержант Малой вдигна свирката до устните си и даде пронизителен сигнал по редиците на ротата. Капитанът изрева командата „напред“. По протежение на трикилометровия фронт Девета австралийска навлезе в минните полета и оръдията пак загърмяха зад нея. Те виждаха добре къде вървят, като че беше ден, а гаубиците, прицелени на най-близко разстояние, сипеха снарядите си на метри пред тях. Всеки три минути обсегът им се увеличаваше със сто метра и всеки следващи сто метра се изминаваха с молитва и надежда да са останали само противотанкови мини, а другите мини да са вече обезвредени от оръдията на Монтгомъри. По бойното поле имаше още германци и италианци, гнезда на картечници, на малки 50-милиметрови оръдия, минохвъргачки. От време на време някой стъпваше върху неексплодирала мина и успяваше само да я зърне как изскача изпод пясъка, преди да го раздроби.
Нямаше време да мислят, нямаше време за нищо друго, освен да напредват на прибежки в такт с оръдията — по сто метра всеки три минути, с молитва на уста. Шум, светлина, прах, пушек, ужас до прималяване. Безкрайно минно поле, три-четири километра дълго, а връщане назад нямаше. Понякога в кратките затишия между два преградни огъня в напечения, пълен с пясък въздух се разнасяше отдалеч тъжният писък на гайди — вляво на Девета австралийска Петдесет и първи шотландски полк, с по един гайдар заедно с командира на всяка рота, прекосяваше минното поле. За шотландеца гласът на гайдата беше най-нежният дори когато го зовеше на бой, за австралиеца това беше приятелски, успокояващ звук. Но германците и италианците настръхваха от него.
Битката продължи дванадесет дни, а дванадесет дни са много за една битка. Отначало Девета австралийска, общо взето, имаше късмет — даде сравнително малко жертви по минните полета и през първите дни на настъплението през територията на Ромел.
— Знаеш ли, предпочитам да съм си както сега, ако ще и да ме застрелят, но да не съм сапьор — каза Кол Стюърт и се облегна на лопатата си.
— Не знам, братле, но ми се струва, че сапьорите са най-добре — мрачно му отговори сержантът. — Чакат си зад проклетата първа линия, докато ние свършим цялата работа, и после полека-лека поразчистят с дяволските си машинки пътеки за тези пусти танкове.
— Не са виновни танковете, Боб. Виновни са ония, дето ги изпращат — обади се Джимс, като заглаждаше пръстта по външния ръб на своята страна от окопа. — Господи, как ми се ще да ни оставят за малко на едно място! За няколко дни изкопах повече пръст и от мравояд.
— Копай, копай — подкани го Боб сурово.
— Я вижте! — извика Кол и посочи към небето.
Осемнадесет леки бомбардировачи на кралските военновъздушни сили се снижиха над долината в идеално школувана формация и със смъртоносна точност пуснаха длъгнестите си бомби сред германците и италианците.
— Дяволски красиво, а? — възхити се сержант Боб Малой, проточи дългия си врат и вдигна лице към небето.
След три дни той загина. Един голям шрапнел откъсна ръката и половината му тяло при следващото настъпление и никой нямаше време да спре, а само пътем измъкнаха свирката оттам, където е била устата му. Този път хората умираха като мухи — бяха вече твърде уморени, за да поддържат първоначалната скорост и бдителност, но колкото успееха да завземат от тази окаяна пустош, то оставаше тяхно въпреки ожесточената съпротива на елита от една превъзходна армия. Крепеше ги само нямото упорство да не ги победят.