Девета австралийска задържа граф фон Шпонек и Лунгерхаузен, докато танковете направиха пробив на юг, и Ромел най-сетне беше надвит. До 8 ноември той правеше опити да събере войските си отвъд египетската граница, а Монтгомъри вече владееше бойното поле.
Победата при Втори Ал-Аламейн имаше голямо тактическо значение. Ромел беше принуден да изостави много от танковете си, оръдията и боеприпасите си. Операция „Факел“ можеше много по-уверено да продължи от Мароко и Алжир с настъпление на изток. Имаше да се водят още много сражения с „Лисицата на пустинята“, но най-тежкото беше минало при Ал-Аламейн. Там стана най-голямата и решителна битка на Северноафриканския фронт и победител в нея беше фелдмаршал лорд Монтгомъри от Аламейн.
Втори Ал-Аламейн беше последният подвиг на Девета австралийска дивизия в Северна Африка. Тя най-сетне щеше да се върне, за да се бие с японците в Нова Гвинея. От март 1941 г. войниците й бяха почти непрекъснато на фронтовата линия и пристигнали зле обучени и екипирани, се завръщаха сега със слава, която можеше да се мери само със славата на Четвърта индийска дивизия. И в редовете на Девета австралийска бяха Джимс и Патси, живи и здрави.
Дадоха им, разбира се, отпуск да се върнат в Дройда. Боб отиде с колата до Гили да ги посрещне на влака от Гундиуинди — дивизията им беше на лагер в Бризбейн и правеше тренировки в джунглата, преди да замине за Нова Гвинея. Когато „Ролсът“ зави по алеята, всички жени чакаха вече на моравата, а Джек и Хюи стояха малко по-назад, но и те бяха нетърпеливи да видят по-малките си братя. Днес за тях беше празник — ако ще и всички овце в Дройда да измрат.
Колата спря, те слязоха, но никой не помръдваше. Толкова се бяха променили двамата. През двете години в пустинята бяха скъсали униформата, с която ги бяха изпратили, и сега носеха друга, зелена като джунглата, и бяха неузнаваеми. Преди всичко — пораснали с по няколко сантиметра, което действително беше така — през последните две години, прекарани далеч от Дройда, те бяха изпреварили на ръст по-големите си братя. Не бяха вече момчета, а мъже, макар и не от типа „Боб — Джек — Хюи“. Несгодите, битките и безжалостната смърт ги бяха направили такива, каквито Дройда никога не би могла да ги направи. От слънцето на Северна Африка косата им беше изсушена и потъмняла като махагон; в тях не беше останало вече нищо детинско. И не беше изключено тези двама мъже в проста униформа и сомбрера със забодена от лявата страна значка на Австралийския корпус, изобразяваща изгряващо слънце, да са убивали себеподобни. Личеше им по очите, сини като на Пади, но по-тъжни и без неговата благост.
— Моите момчета, моите момчета! — възкликна мисис Смит и се спусна към тях, обляна в сълзи. Нямаше значение какво са вършили и как са се променили: те си бяха нейните малки деца, които е къпала, повивала, хранила, бърсала е сълзите им, лекувала раните им с целувки. Ала раните, които носеха сега в себе си, тя вече не бе в състояние да излекува.
Всички ги наобиколиха, забравили английската си сдържаност — смееха се, плачеха, дори Фий ги потупа по гърбовете и се опита да се усмихне. След мисис Смит целунаха Меги, Мини, Кет, свенливо прегърнаха мама, мълчаливо си стиснаха ръце с Джек и Хюи. Всички те, останали в Дройда, никога нямаше да разберат какво значи да се завърнеш у дома, никога нямаше да изпитат копнежа по този момент и страха, че може да не настъпи.
А как ядяха близнаците! Войнишката храна няма нищо общо с това, казваха те през смях. Розово-бели захарни сладкиши, напоени с шоколад, топчета, оваляни в кокосово брашно, пухкав кекс с какао, сиропирани тригуни и сметана от млякото на кравите в Дройда. Мисис Смит помнеше колко лошо храносмилане имаха двамата като деца и очакваше, че сега ще боледуват цяла седмица, но те с лекота смляха всичко, като го обливаха обилно с чай.
— Не прилича на арабския хляб, а, Патси?
— Аха.
Интересно, че с часове разказваха, или поне Джимс разказваше, за Северна Африка — за градовете, за хората, за музея в Кайро, за живота на борда на военния кораб, за лагера в Бризбейн. Но колкото и да ги разпитваха, не можаха да изтръгнат от тях нищичко за истинската война, за сраженията край Газала, Бенгази, Тобрук, Ал-Аламейн — те отговаряха уклончиво и бързаха да сменят темата. Дори и по-късно, когато всичко това беше останало много назад, жените пак и пак се убеждаваха в едно: мъжете, минали през огъня на сраженията, изобщо не споменаваха за тях, не искаха да влязат в клубовете на бившите войници, не желаеха да имат нищо общо с институциите, които поддържаха спомена за войната.