— Домакиня ли? — попита недоумяващ генерал Кеселринг.
Кардинал ди Контини-Верчезе се разсмя:
— Така се шегуваме ние, безбрачните. Който поднася чая, се нарича „домакиня“. Пак английски обичай, хер генерал.
През нощта архиепископ Ралф се чувствуваше изморен, неспокоен и тревожен. Досега не беше допринесъл с нищо да бъде прекратена тази война, а само се пазареше за историческите паметници и вече от дъното на душата си ненавиждаше бездействието на Ватикана. Макар че беше консервативен по природа, прекалената предпазливост на най-висшите църковни служители го дразнеше непоносимо. Освен със смирените монахини и монаси, които прислужваха, не беше разговарял вече седмици с обикновен човек — някой, който да не преследва военни, политически или духовни цели. Дори да се моли му беше някак трудно в тези дни, а бог му се струваше отдалечен на много светлинни години, сякаш се беше оттеглил, за да даде пълна възможност на човечеството да разруши света, който той беше създал за него. „Сега — помисли си архиепископ Ралф — ми е необходима силна доза Меги или Фий, или поне някой, който не го е грижа за съдбата нито на Ватикана, нито на Рим.“
Негова светлост слезе по вътрешното стълбище към базиликата „Свети Петър“, където го водеше безцелната му разходка. Напоследък заключваха външните й врати, щом паднеше мрак, което беше много по-показателно за съмнителното спокойствие в Рим, отколкото ротите германци в сиви униформи из улиците на града. Леко призрачно сияние освети дълбоката тъмна абсида, стъпките му по каменния под кънтяха, по едно време спря, сля се с тишината, коленичи пред централния олтар, после тръгна пак. Тогава между ехото от една стъпка и звука от следващата долови въздишка. Фенерчето в ръката му светна и повече от любопитство, отколкото от уплаха, той насочи лъча натам, откъдето идваше звукът. Това беше негов свят, в който страхът нямаше достъп.
Лъчът заигра по най-красивата скулптура, която според него беше създадена някога: „Пиета“ на Микеланджело. В подножието на двете неподвижни фигури имаше едно лице, но не от мрамор, а от плът — цялото дълбоко набраздено от сенки, почти мъртвешко.
— Чао — заговори негова светлост и се усмихна.
Отговор не получи, но забеляза, че униформата е на германски пехотинец — редник. Ето го обикновения човек, който му трябваше! Нищо, че е германец.
— Как си? — запита той на немски, все още усмихнат.
Леко помръдване и той можа да види широко интелигентно чело, лъснато от пот.
— Да не си болен? — продължи да пита той, озадачен дали момчето — защото лицето беше съвсем юношеско — не е наистина болно.
Най-сетне се чу глас:
— Не.
Архиепископ Ралф остави фенерчето на пода, пристъпи напред, подхвана брадичката на войника и се вгледа в тъмните очи, още по-тъмни в мрака.
— Какво има? — попита той пак на немски и се разсмя. — Ето пак! — продължи той на същия език. — Знаеш ли, че основното ми задължение е да питам хората какво им е? И повярвай ми, този въпрос ми е създал досега много неприятности.
— Дойдох да се помоля — отвърна момчето с глас, твърде плътен за възрастта му и със силен баварски акцент.
— И какво? Заключили са те вътре, а?
— Да, но това не е важно.
Негово преосвещенство вдигна фенерчето.
— Е, не можеш да стоиш тук цяла нощ, а аз нямам ключ от вратата. Ела с мен. — И той тръгна обратно към стълбището за папския дворец, като говореше бавно и ласкаво. — В същност и аз дойдох да се помоля. Твоят главнокомандуващ ме разстрои. Ето, оттук нагоре… Да се надяваме, че хората на Светия отец ще забележат, че аз те водя, а не ти мен и няма да помислят, че съм арестуван.
Повървяха мълчаливо още десетина минути, минаха през коридора, прекосиха открити вътрешни дворове и градини, влизаха във фоайета, изкачваха стълби, младият германец не изоставаше нито крачка от своя покровител. Най-сетне негова светлост отвори една врата и въведе младежа в малка всекидневна, обзаведена пестеливо и скромно, запали една лампа и затвори вратата.
На светлината двамата се погледнаха. Германският войник видя пред себе си много висок мъж с изящно лице и сини, проницателни очи; пред архиепископ Ралф стоеше дете в униформа — онази униформа, която всяваше страх и ужас в цяла Европа. Дете на не повече от шестнадесет години. Средно на ръст и все още слабо, то имаше телосложение, което обещаваше да заякне и да се налее с възрастта, ръцете му бяха много дълги. Лицето беше по-скоро с италиански черти, мургаво и благородно, много привлекателно, очите бяха големи и тъмнокафяви, с дълги черни мигли, косата — буйна, черна, на вълни. В крайна сметка съвсем не се оказа обикновен въпреки незначителното си положение; и макар че беше копнял да разговаря с най-обикновен човек, негово преосвещенство беше заинтригуван.