— Седни — предложи той на момчето, отиде до един шкаф и измъкна оттам бутилка „Марсала“. Наля по малко в две чаши, подаде едната на момчето и с другата в ръка седна в един стол така, че да наблюдава удобно удивителното му лице. — Дотам ли стигнаха: да събират и деца в армията си? — запита той, кръстосвайки крака.
— Не знам — отвърна момчето. — Аз бях в сиропиталище и затова ме взеха толкова рано.
— Как се казваш?
— Райнер Мьорлинг Хартхайм — отвърна момчето, изговаряйки името си отчетливо и с нескрита гордост.
— Чудесно име — мрачно отбеляза свещеникът.
— Нали? Сам си го избрах. В сиропиталището ме наричаха Райнер Шмид, но щом отидох в армията, измислих си име, каквото винаги съм искал да имам.
— Сирак ли си?
— Сестрите ме наричаха дете на любовта.
Архиепископ Ралф се опита да скрие усмивката си: престанало да се бои, момчето се държеше с такова достойнство и самообладание! Само че от какво в същност се страхуваше? Сигурно не че ще го намерят или че ще остане заключено в черквата.
— Защо беше толкова изплашен, Райнер?
Отпило малка глътка от виното си, момчето вдигна доволен поглед.
— Ех, че хубаво вино! — Той се намести по-удобно. — Исках да разгледам „Свети Петър“, защото сестрите много ни говореха за него и ни показваха снимки. И много се зарадвах, когато ни изпратиха в Рим. Пристигнахме тази сутрин. Щом можах, веднага дойдох тук. — Той се намръщи. — Но аз очаквах друго. Мислех, че ще се почувствувам по-близо до господа, като съм в неговия храм. А той се оказа просто огромен и студен. Не можах да усетя присъствието на бога.
Архиепископ Ралф се засмя.
— Разбирам те. Но „Свети Петър“ не е църква в точния смисъл на думата. Или поне не е като другите църкви. „Свети Петър“ е в същност самата Църква. Спомням си, че и на мен ми беше необходимо дълго време, докато го проумея.
— Исках да се помоля за две неща — продължи момчето, като кимна с глава да покаже, че е чуло, но не това, което е искало да чуе.
— За нещата, от които се боиш ли?
— Да. Мислех си, че като вляза в „Свети Петър“, ще се почувствувам по-добре.
— И от какво се боиш, Райнер?
— Да не решат, че съм евреин и да не изпратят полка ми в Русия.
— Аха. С право се боиш. Имат ли наистина основание да решат, че си евреин?
— Ами погледнете ме! — простичко отвърна момчето. — Като записваха отличителните ми белези, казаха, че ще трябва да проверят. Не знам дали ще успеят, но предполагам, че сестрите знаят повече, отколкото са ми казвали.
— И да знаят, няма да го кажат — успокои го негова светлост. — Ще се сетят защо ги питат.
— Така ли мислите? О, дано!
— Тревожи ли те мисълта, че може да имаш еврейска кръв?
— Няма значение каква е кръвта ми — каза Райнер. — Важното е, че съм роден в Германия.
— Само че те не смятат така, нали?
— Да.
— А за Русия? Сега няма защо да се боиш за Русия. Нали си в Рим — на другия край на света.
— Тази сутрин чух командирът ни да казва, че в крайна сметка може да ни изпратят в Русия. Нещата ни там не вървели добре.
— Ти си още дете — гневно каза архиепископ Ралф. — Трябва сега да си в училище.
— И без това нямаше да бъда — усмихна се момчето. — На шестнадесет години съм и щях вече да работя. — Той въздъхна. — Бих искал да мога да продължа да уча. Образованието е много важно нещо.
Архиепископ Ралф се разсмя, стана и наля отново в чашите.
— Не обръщай внимание на думите ми, Райнер. Казах го ей така. Просто ми минават всякакви мисли. По това време обикновено размишлявам. Колко лош домакин съм, а?
— Добър сте — отвърна момчето.
— Така — каза негова светлост, като отново седна. — Разкажи ми сега за себе си, Райнер Мьорлинг Хартхайм.
Странна гордост се изписа на младежкото лице.
— Аз съм германец и католик. Искам в Германия да не преследват никого заради расата или религията му и ще посветя живота си на това — ако оживея.
— Ще се моля за теб — да оживееш и да успееш.
— Наистина ли? — боязливо попита момчето. — Наистина ли ще споменете името ми в молитвите си?
— Разбира се. Ти в същност ме научи на нещо, Райнер. Научи ме, че в моята работа разполагам с едно-единствено оръжие — молитвите. Нищо друго не мога да правя.