— Скоро ще сме си у дома, Патси — каза Джимс. — Обърнахме в бяг и японците, и фрицовете. Връщаме се в Дройда, Патси, в нашата Дройда! Нямам вече търпение.
— Аха — отвърна му Патси.
Вървяха рамо до рамо — малко необичайно за мъже, понякога се докосваха един друг, без да искат, както мъжът докосва собственото си тяло било да облекчи лек сърбеж или просто да се увери, че всичко му е на място. Колко беше приятно да усещат по лицата си истинско слънце, а не някаква разтопена, нажежена топка като в турска баня. Час по час вдигаха нагоре глава с разширени ноздри да поемат уханието на напечената от слънцето трева като в Дройда, да си представят за момент, че са там и вървят в маранята по пладне към някой евкалипт, за да се прислонят под него, като им стане много горещо, и да почетат книга или да подремнат. Да се търкалят из тревата, да усетят през кожата си топлата, ласкава земя, да доловят туптенето на едно мощно сърце дълбоко под себе си — майчино сърце, туптящо до притихналата рожба.
— Джимс! Виж! Същинско сребристо папагалче от Дройда! — извика Патси, разприказвал се от изненада.
Такива папагалчета живееха очевидно и около Лае и унесен в мечти за дома, Патси изпадна в неудържим възторг при вида на нещо толкова познато и близко. Като се смееше и наслаждаваше на гъдела от тревата по голите му крака, Патси се спусна след него, размахал широкополата си шапка, сякаш вярваше, че може да улови отлитащата птица. Джимс се беше спрял и го гледаше засмян.
Патси се беше отдалечил на двадесетина метра, когато картечен откос пръсна тревата около него; Джимс го видя как се завъртя целият с разперени ръце, вдигнати сякаш за молитва. От кръста до коленете беше облян в ярка кръв, неговата кръв.
— Патси, Патси! — изкрещя Джимс, усетил с всяка клетка на тялото си куршумите, болката, смъртта.
Направи гигантска крачка и понечи да се спусне към него, но войнишкият му навик надделя и той залегна в тревата точно когато картечницата затрака пак.
— Патси, Патси, жив ли си? — извика той глупаво, като мислеше за кръвта. И не можеше да повярва на тихия отговор:
— Аха.
Сантиметър по сантиметър Джимс пропълзя през уханната трева, заслушан във вятъра, в шумоленето, което сам предизвикваше.
Като стигна до брат си, сложи глава на голото му рамо и се разрида.
— Престани — каза Патси. — Още не съм умрял.
— Боли ли? — попита Джимс, смъквайки изцапаните му с кръв панталони, под които се разкри окървавена, потръпваща плът.
— Не чак толкова като пред умиране.
Около тях се струпаха и играещите на крикет, още с ръкавици и наколенки, някой се завтече за носилка, а двама-трима тръгнаха към картечницата от другата страна на поляната, за да я накарат да млъкне. Сториха го с необичайна жестокост, защото всички обичаха Харпо. Ако се случеше нещо с него, и Джимс нямаше да е вече същият.
Хубав ден. Папагалчетата отдавна бяха литнали, но други птички пърхаха и цвърчаха безстрашно — млъкваха само когато се водеше истинско сражение.
— Патси е голям късметлия — каза лекарят малко по-късно на Джимс. — Дузина куршуми трябва да има в него, но повечето са го улучили в бедрата. По-високо са попаднали само два-три, които са се забили в тазовата кост или в мускула. Доколкото разбирам, вътрешностите и пикочният мехур не са засегнати. Само че…
— Какво, казвай! — рече припряно Джимс, все още цял разтреперан и с посинели устни.
— Засега още нищо не може да се каже със сигурност, пък и хирурзите в Морсби са много по-вещи от мен… Те ще ти обяснят по-точно. Но пикочният канал е засегнат, а също и много тънките нервни окончания в перинеума. Сигурен съм, че ще го направят като нов с изключение на нервите. За жалост нервите не се възстановяват. — Той се покашля. — Искам да кажа, че може да намалее чувствителността му в гениталната област.
Джимс наведе глава и през кристална стена от сълзи заби поглед в земята.
— Нали е жив — промълви той.
Дадоха му отпуск да заведе със самолет брат си в Порт Морсби и остана там, докато лекарите потвърдиха, че няма никаква опасност за живота на Патси. Като по чудо раните не бяха смъртоносни. Куршумите бяха попаднали около долната част на коремната област, без да проникнат в нея. Но дивизионният лекар се оказа прав: нервните окончания в малкия таз бяха тежко засегнати. Доколко щяха да се възстановят впоследствие, никой не можеше да предвиди.