— Не е толкова страшно — говореше Патси от носилката, с която го качваха на самолета за Сидни. — Аз и без това нямам особено желание да се женя. А ти се пази, Джимс, чуваш ли? Мъчно ми е, че те оставям.
— Ще се пазя, Патси — ухили се Джимс, стиснал здраво ръката на брат си. — Господи! Как ще изкарам войната без най-добрия си другар? Ще ти пиша за всичко. Поздрави мисис Смит и Меги, и мама, и братята. Все пак си късметлия, че се връщаш в Дройда.
Фий и мисис Смит взеха самолета до Сидни да посрещнат американския самолет, с който Патси пристигна от Таунсвил. След няколко дни Фий си замина, а мисис Смит остана в хотел „Рандуик“, близо до военната болница „Уелският принц“. Патси лежа там три месеца. Участието му във войната беше свършило. Много сълзи проля мисис Смит, но все пак беше благодарна. Животът му нямаше да бъде пълноценен в едно отношение, но Патси ще може да върши всичко друго: да язди, да върви, да тича. И без това в тяхното семейство не обичаха много да се женят. Когато го изписаха от болницата, Меги пристигна от Гили с „Ролса“; двете жени го настаниха удобно на задната седалка между одеяла и списания, като се молеха само за още едно нещо — да се върне и Джимс.
16
Едва когато дойде вестта, че пратеникът на император Хирохито е подписал официалната капитулация на Япония, в Гилънбоун повярваха, че е настъпил краят на войната. Това беше в неделя, на 2 септември 1945 година — точно шест години след започването й. Шест години на агония. И много, много празнини, които никога нищо нямаше да запълни: Рори — синът на Доминик О’Рурк, Джон — синът на Хори Хоуптън, Кормък — синът на Идън Кармайкъл. Енгъс, най-малкият син на Рос Маккуийн, нямаше да може вече да върви; синът на Пади Клийри, Патси, нямаше никога да има деца. Ами онези, чиито рани не се виждаха, но бяха оставили дълбоки белези, онези, които бяха заминали бодри, весели и с усмивка на уста, а се върнаха потиснати, не приказваха много и рядко се смееха! Когато всичко започна, кой можеше да предположи, че ще трае толкова дълго и ще вземе такава дан?
Жителите на Гилънбоун не бяха особено суеверни, но и най-скептичните бяха потресени този неделен ден — 2 септември. Защото този ден ознаменува края не само на войната, но и на най-дългата суша в историята на Австралия. Почти десет години не беше валяло истински, но този ден небето се изпълни с облаци, пластове облаци, почерня, разтвори се и изля повече от двадесет сантиметра дъжд върху всеки квадратен сантиметър земя. И ако един-два сантиметра дъжд още не значат край на сушата, особено ако си останат само толкова, двадесет сантиметра дъжд означава трева.
Застанали на верандата, Меги, Фий, Боб, Джек, Хюи и Патси гледаха дъжда през мрака и вдишваха томително сладостното ухание на влага върху изгорялата ронлива пръст. Коне, овце, добитък и прасета, изпънали крака в меката, хлъзгава почва, стояха потръпващи под обливащите ги потоци вода — повечето от тях се бяха родили, след като последният дъжд отдавна беше отминал техните родни места. Дъждът отми прахоляка в гробището, избели всичко, изми крилете на кроткия ангел на Ботичели. Реката придойде и грохотът й се сля с трополенето на напоителния дъжд. Дъжд, дъжд, дъжд! Като благословия от някаква могъща невидима ръка — тъй дълго отказвана и най-сетне дадена. Благословен, прекрасен дъжд. Той означаваше трева, а тревата означаваше живот.
Показа се бледозелен мъх, вирна нагоре малки стръкчета, които избуяха, разклониха се, удължиха се и станаха тъмнозелени, после поизбеляха и набъбнаха, превърнаха се в сребристо бежовата, висока до колене трева на Дройда. Вътрешното пасище заприлича на житна нива, къдреше се от всеки полъх на вятъра, а градината около Къщата потъна в пищни багри, цветята пуснаха едри пъпки, призрачните евкалипти пак добиха белия цвят на стъблата и липово зелената си корона след девет години тягостна суша и прахоляк. И въпреки че в многото щерни — голямата мания на Майкъл Карсън — все още имаше достатъчно вода за градините, всяко листо и всеки цвят бяха посивели и посърнали от напластената пепел. И се потвърди старата приказка, че водата на Дройда щеше да й стигне и за десет години суша, но само за Къщата и градината.
Боб, Джек, Хюи и Патси се върнаха в пасищата и започнаха да мислят къде и кога да докарат нови овце; Фий отвори съвсем ново шише черно мастило и с ожесточение завинти капачката на червеното; Меги също виждаше края на безбройните си дни върху седлото, защото Джимс щеше да се върне скоро и щяха да заприиждат хора да търсят работа.