След девет години бяха останали съвсем малко овце и добитък — почти само най-породистите кочове и бикове за разплод, които държаха затворени и ги хранеха изкуствено и по всяко време. Боб замина на изток, чак до Западните възвишения, да купи породисти овце от фермите, които не бяха пострадали така тежко от сушата. Върна се и Джимс. Още осем наемни пастири бяха вписани във ведомостите на Дройда. Меги слезе от седлото.
Наскоро след това Меги получи писмо от Люк — второто писмо, откакто го беше напуснала.
Още малко остана, пишеше той. Още няколко години в тръстиката — и край. Гърбът ме наболява вече, но все още съм сред най-добрите — по осем-девет тона на ден. За Арне и за мен работят още дванадесет бригади, все добри момчета. Парите направо текат, Европа иска захар и едва й насмогваме. Изкарвам по повече от пет хиляди на година и почти всичките ги спестявам. Скоро ще се преселя в Кинуна, Мег. И като се устроя, може би ще поискаш да се върнеш при мен. Нали ти дадох детето, което искаше? Интересно колко много си падат жените по деца. Струва ми се, че това ни раздели, а? Пиши ми как си и как понесе сушата Дройда.
Фий излезе на верандата, където Меги седеше с писмото в ръка, зареяла поглед над яркозелените морави.
— Как е Люк?
— Както винаги, мамо. Пак с неговото „още малко“ в тази проклета тръстика и пак за фермата, която някой ден щял да купи край Кинуна.
— Мислиш ли, че наистина ще я купи?
— Може и да я купи.
— Ще отидеш ли тогава при него, Меги?
— И след един милион години няма да отида.
Фий седна до дъщеря си в един тръстиков стол, който нагласи така, че да я вижда по-добре. В далечината се чуваха мъжки гласове и удари на чук: най-сетне поставяха тънка телена мрежа около верандата и на прозорците на горния етаж. Фий беше упорствувала цели четири години — колкото и мухи да има, външният вид на Къщата няма да се загрозява с мрежи. Но колкото повече продължаваше сушата, толкова по-непоносими ставаха мухите и две седмици преди дъжда Фий беше отстъпила и беше наела човек, който да постави мрежи на всички постройки във фермата — не само на Къщата, но и на сградите за персонала, и на бараките за работниците.
Но електричество отказваше да прокара; само един „мотор“, както му казваха стригачите, произвеждаше ток за помещенията, в които работеха. Дройда без меката светлина на газовите лампи? Немислимо. Имаха обаче една от новите газови готварски печки, за която поръчваха бутилки газ, и десетина от новите керосинови хладилници — икономиката на Австралия още не се беше нормализирала, но новите уреди постепенно навлизаха в бита.
— Меги, защо не се разведеш с Люк и да се омъжиш отново? — запита я неочаквано Фий. — Инок Дейвис ще те вземе начаса: към никоя друга не е поглеждал.
Хубавите очи на Меги се спряха озадачени върху майката.
— Господи, мамо, ти като че ли ми говориш като жена на жена!
Фий не се засмя: тя рядко се усмихваше.
— Е, ако и досега не си станала жена, никога няма да станеш. Аз бих казала, че отговаряш на всички изисквания. О, сигурно остарявам — какво съм се разбъбрила.
Меги се разсмя, възхитена от това въведение, и каза предпазливо, за да не развали необичайното настроение.
— Сигурно е от дъжда, мамо, няма от какво друго да е. Ех, че е хубаво пак да има трева в Дройда и зелени морави наоколо!
— Наистина. Само че ти заобикаляш въпроса ми. Защо не се разведеш с Люк и не се омъжиш отново?
— Това е против църковните закони.
— Приказки! — възнегодува Фий, но ласкаво. — Половината от теб съм аз, а аз не съм католичка. Не ми ги разправяй тия, Меги. Ако наистина искаше да се омъжиш, щеше да се разведеш с Люк.
— Да, сигурно. Само че аз не искам да се омъжвам повторно. Стигат ми децата и Дройда.
Смях, който много приличаше на нейния, долетя от зелените храсти край алеята, зад висящите алени гроздове.
— Чуваш ли го? Това е той, Дейн! Знаеш ли, че макар и малък, вече може да язди не по-зле от мен! — Тя се приведе напред. — Дейн! Какво правиш там? Излез веднага!
Той изпълзя изпод най-близкия храст с пълни шепи черна пръст и подозрително омазана с черно уста.
— Мамо! Знаеш ли колко е вкусна пръстта? Наистина, мамо!
Той се изправи пред нея — на седем години беше висок, строен, едновременно изящен и силен, с красиво, изтънчено лице.
Изскочи и Джъстийн и застана до него. И тя беше висока, но по-скоро слаба, отколкото стройна, с ужасно много лунички. Чертите й трудно се долавяха под кафявите петънца, поразителните й очи бяха все така безцветни, а пясъчнорусите вежди й мигли бяха толкова светли, че се губеха между луничките. Огненочервените коси на Пади се спускаха на буйни къдрици над това самодивско лице. Никой не можеше да я нарече красиво дете, но тя правеше силно впечатление на всички не само с очите си, а и понеже имаше забележително силен характер. Стегната, пряма и изключително интелигентна, на осем години Джъстийн се съобразяваше с другите не повече, отколкото когато беше бебе. Само едно същество й беше близко — Дейн. Тя не беше престанала да го обожава и да смята, че й принадлежи.