— Тогава… защо не си ми казала нищо досега? Защо чака той да стане на седем години, че да отправиш такова безумно и неоснователно обвинение?
Фий опъна крака и ги кръстоса елегантно.
— Аз най-сетне взех да остарявам, Меги. Нещата не ми причиняват вече такава болка. Старостта била наистина благословена! Толкова ми е приятно да виждам, че Дройда се съвзема — самата аз се чувствувам по-добре от това. И за пръв път от много години ми се говори.
— Е, няма що: добре си подбираш темата за разговор! Мамо, нямаш никакво право да казваш такова нещо. Не е вярно! — отчаяно се съпротивляваше Меги, като не знаеше дали майка й възнамеряваше да я измъчва, или да й съчувствува.
Неочаквано Фий протегна ръка и я сложи на коляното на Меги; на лицето й имаше усмивка — не тъжна или презрителна, а необичайно топла.
— Мен не ме лъжи, Меги. Лъжи, когото искаш друг, но не и мен. Никога няма да повярвам, че Люк О’Нийл е баща на това момче. Да не съм сляпа! В него няма нищо от Люк, защото не е възможно да има. Та той е същински духовник. Погледни му ръцете, косата по средата на челото, овала на лицето, веждите, устата. Дори и походката му. Ралф де Брикасар, Меги, Ралф де Брикасар.
Меги се предаде и огромното й облекчение пролича по стойката й, спокойна и естествена.
— Разстоянието между очите — то ми прави най-силно впечатление. Толкова е очевидно! Всички ли знаят, мамо?
— Разбира се, че не — отвърна Фий убедено. — Хората не забелязват нищо повече от цвета на очите, формата на носа, телосложението най-общо. Почти като на Люк. Но аз знам, защото ви наблюдавам с Ралф де Брикасар от години. Стига само да ти направи знак с малкото си пръстче — и ще хукнеш, така че не ми ги разправяй тия за „законите на Църквата“, като ти говоря за развод. Ти не се спря пред много по-строг закон на Църквата от този за развода. Ти нямаш срам, Меги, никакъв срам! — Остра нотка прозвуча в гласа й. — Ама и той беше толкова упорит. Целият се беше посветил на това да стане идеалният свещеник: ти беше за жалост на второ място. Ах, идиотщина! И каква му беше ползата? Само въпрос на време беше да се случи нещо.
Зад ъгъла на верандата някой изтърва чук и изпрати след него поток ругатни. Фий се сепна раздразнена.
— Дано по-скоро свършат с тези мрежи! — После се върна на темата. — Да не мислиш, че не разбрах защо не искаше Ралф де Брикасар да те венчае за Люк? Всичко ми беше ясно. Искаше ти се той да е младоженецът, а не църковният служител на церемонията. А когато след това той дойде в Дройда, преди да замине за Атина, и теб те нямаше, знаех, че рано или късно ще те намери. Той се луташе наоколо като малко момче, загубило се на великденския панаир в Сидни. Женитбата ти за Люк беше най-хитрият ти ход, Меги. Докато знаеше, че страдаш по него, Ралф не те искаше, но щом стана жена на друг, той започна да проявява типичните белези на „кучето на градинаря“. Е, внушаваше си, разбира се, че влечението му към теб е чисто като пресен сняг, но истината беше, че той имаше нужда от теб. Ти му беше необходима както не е била и, предполагам, няма да бъде никоя друга жена в живота му — нареждаше Фий с искрено недоумение. — Винаги съм се чудила какво чак толкова е открил в теб. Но нали ние, майките, обикновено сме слепи за дъщерите си, докато не остареем дотолкова, че да престанем да ревнуваме младостта. Към Джъстийн ти си същата, каквато бях и аз към теб.
Тя се облегна назад в стола си, залюшка се леко, полупритворила очи, но внимателно наблюдаваше Меги, като че ли я изучаваше.
— Каквото и да е открил в теб, открил го е още в първия момент, като те видя, и то не е престанало да го очарова. Най-трудно му беше да приеме, че растеш, и той го усети най-силно, когато дойде и разбра, че те няма, че си се омъжила. Клетият Ралф! Не му оставаше друго, освен да те търси. И те намери, нали? Знаех го още когато ти се върна у дома, преди да се роди Дейн. Щом веднъж си имала Ралф де Брикасар, не ти трябваше повече Люк.
— Да — въздъхна Меги. — Ралф ме намери. Но това не ни донесе никакво разрешение. Знаех, че той няма да се откаже от своя господ. Затова реших да задържа за себе си поне онова от него, което мога: неговото дете — Дейн.
— Като че ли чувам някакво ехо — каза Фий със своя дрезгав смях. — Все едно, че аз съм изрекла тези думи.
— За Франк ли?
Столът изскърца. Фий се изправи, закрачи по плочките и погледна строго дъщеря си.
— Да, да… Връщаш ми го, а, Меги? Откога знаеш?
— Още когато бях малко момиче. Откакто Франк избяга.
— Баща му беше вече женен. Беше известен политик, много по-възрастен от мен. Ако ти кажа името му, ще го познаеш. Из цяла Нова Зеландия има улици с това име и един-два града, струва ми се. Сега ще го наричам просто Пакеха — на маорски това значи „бял човек“. Той е вече покойник, разбира се. Аз също имам малко маорска кръв, но бащата на Франк беше наполовина маор. На Франк му личеше, защото го беше наследил и от двама ни. О, как обичах този човек! Може би е било зов на кръвта — не знам. Беше красив. Едър мъж с гъста черна коса и най-блестящите засмени черни очи. Той беше всичко, каквото Пади не беше — културен, образован, много очарователен. Обичах го до полуда. Мислех си, че никога не ще обичам никой друг. И затъвах в тази илюзия толкова дълбоко, че когато изплувах от нея, беше вече късно. — Гласът й секна. Тя се извърна към градината. — Имам много да плащам, Меги, повярвай ми.