— Значи, затова обичаше Франк повече от всички нас, останалите — каза Меги.
— Обичах го, защото той беше син на Пакеха, а другите бяха на Пади. — Тя седна и от устата й се изтръгна някакъв особен, жалостен звук. — Така че историята се повтаря. Помислих си го още като видях Дейн, повярвай ми.
— Мамо, ти си изключителна жена!
— Така ли мислиш? — Столът пак изскърца, тя се наклони напред. — Нека да ти пошушна една малка тайна, Меги. Изключителна или обикновена, аз съм една много нещастна жена. По една или друга причина аз съм нещастна още от деня, в който срещнах Пакеха. Сама съм си виновна. Аз го обичах, но каквото той ми стори, не пожелавам на никоя жена. Да, имах Франк… Бях се вкопчила във Франк и пренебрегвах всички ви. Пренебрегвах и Пади, който беше доброто нещо в живота ми. Само че тогава не разбирах това. Бях твърде заета да го сравнявам с Пакеха. О, бях му благодарна и не можех да не виждам колко добър човек беше… — Тя вдигна рамене. — Но всичко това е минало. Исках само да ти кажа, че не е редно, Меги. Знаеш, нали?
— Не съм съгласна. Според мен виновна е Църквата, като иска да лиши от това и служителите си.
— Интересно, че винаги говорим за Църквата в женски род. Ти си откраднала чужд мъж, Меги, както и аз.
— Ралф не принадлежи на никоя друга жена, освен на мен. Църквата не е жена, мамо. Тя е неодушевена, просто институция.
— Не се опитвай да се оправдаваш пред мен. Знам всичко, което можеш да ми кажеш. Някога и аз мислех като теб. Изключено беше той да се разведе. Беше един от първите сред своите сънародници, издигнал се в политическото поприще, и трябваше да избира между мен и народа си. Кой мъж би се отказал от такава възможност да се прослави? Точно както твоят Ралф предпочита Църквата, нали? Тогава реших, че не ме е грижа: ще взема от него каквото мога. Ще имам детето му и ще обичам поне него.
Но в този момент Меги не можеше да съчувствува на майка си, защото беше завладяна само от ненавист към нея, от негодувание срещу намека й, че и тя самата е забъркала същата каша. Затова й отвърна:
— Само че аз проявих много по-голяма ловкост от теб, мамо. Моят син си има име, което никой не може да му отнеме, дори и Люк.
Дъхът на Фий изсвистя през зъбите й.
— Отвратително! Каква измамница си, Меги! Ни лук яла, ни лук мирисала, а? Е, моят баща ми купи съпруг, за да даде на Франк име и да се отърве от мен. Мислех, че никога няма да узнаеш. Как разбра?
— То си е моя работа.
— Ще плащаш, Меги. Повярвай ми, ще плащаш. Няма да се отървеш по-леко от мен. Аз загубих Франк по най-тежкия за една майка начин — не мога да го виждам, а копнея за това… Само почакай! И ти ще загубиш Дейн!
— Няма да позволя! Ти загуби Франк, защото той не се остави да го впрегне татко. А аз съм се погрижила Дейн да няма баща, който да го впряга. Ще го впрегна аз в Дройда. Защо мислиш, че го подготвям отсега за пастир? В Дройда не може да му се случи нищо лошо.
— А не се ли случи на татко ти? И на Стюърт? Никъде не е сигурно. И ти няма да можеш да задържиш Дейн, ако той поиска да си отиде. Както татко ти не успя да впрегне Франк. Там беше цялата работа. Никой не можеше да впрегне Франк. И ако мислиш, че ти, една жена, можеш да впрегнеш сина на Ралф де Брикасар, лъжеш се. То е съвсем очевидно: щом никоя от нас не успя да задържи бащата, на какво основание би задържала сина?
— Мога да загубя Дейн само ако си отвориш устата, мамо. Но те предупреждавам: преди това ще те убия.
— Не се безпокой: моята смърт без друго няма да ти помогне. Няма да издам тайната ти. Аз съм просто една наблюдателка.
— О, мамо! Какво те е направило такава? Защо не си способна да даваш?
Фий въздъхна.
— Събития, станали години, преди ти да се родиш — отвърна тя.
Меги яростно размаха юмрук.
— О, не е вярно! След всичко, което ми разказа преди малко? Не подхващай пак тези изтъркани приказки! Глупости са това, глупости, глупости! Чуваш ли, мамо? Ти си затъвала в тези глупости цял живот като муха в сладко!