Ралф Раул, кардинал де Брикасар, е бил дълги години служител на римокатолическата църква в Австралия — от пристигането му като млад свещеник през юли 1919 година до заминаването му за Ватикана през март 1938 година.
Роден на 23 септември 1893 г. в република Ирландия, кардинал де Брикасар е вторият син в семейство на потомци на барон Ранулф де Брикасар, пристигнал в Англия в свитата на Уилям Завоевателя. Верен на семейната традиция, кардинал де Брикасар се посвещава на Църквата. На 17 години постъпва в семинарията и след ръкополагането му е изпратен в Австралия. Първите месеци прекарва на служба при покойния епископ Майкъл Клаби в епархията Уинимъръ.
През юни 1920 г. е преместен като енорийски свещеник в Гилънбоун, в северозападната част на Нови Южен Уелс. Там става монсиньор и продължава да работи в Гилънбоун до декември 1928 г. После става частен секретар на негово преосвещенство архиепископ Клюни Дарк и накрая — частен секретар на папския нунций, негово високопреосвещенство кардинал ди Контини-Верчезе, тогава архиепископ. По това време става и епископ. Когато кардинал ди Контини-Верчезе е извикан в Рим да започне забележителната си кариера във Ватикана, епископ де Брикасар става архиепископ и се завръща в Австралия вече като папски нунций. Този важен за Ватикана пост той заема, докато го призовават в Рим през 1938 г., и оттогава досега шеметно се издига към върховете на централната йерархия в римокатолическата църква. В момента, на 58-годишна възраст, той е един от малцината, на които е поверено определянето на папската политика.
Представител на „Сидни морнинг херълд“ се срещна и разговаря вчера с някои от бившите енориаши на кардинал де Брикасар в областта Гилънбоун. Там добре го помнят, и то с много топли чувства. Този богат овцевъден район е населен предимно с католици.
„Отец де Брикасар основа местното библиофилско общество на Светия кръст — каза Хари Гау, кмет на Гилънбоун. — За времето си това беше забележително дело, щедро финансирано най-напред от Мери Карсън, сега покойница, а след това и от самия кардинал, който никога не забравяше нито нас, нито потребностите ни.“
„Отец де Брикасар беше най-изисканият мъж, който някога съм виждала — каза Фиона Клийри, сегашната управителка на Дройда, една от най-големите и процъфтяващи ферми в Нови Южен Уелс. — Докато беше в Гили, той даваше голяма морална подкрепа на своите енориаши и особено на нас в Дройда, която, както знаете, принадлежи сега на Католическата църква. При наводнения той работеше наред с нас по преместването на добитъка, при пожари също ни помагаше, макар и само да погребе мъртвите. Той беше действително необикновен във всяко отношение и не познавам човек с по-голям чар от неговия. Виждаше се, че е създаден за велики дела. И ние още го помним, въпреки че има вече двадесет години, откакто ни е напуснал. Да, с право, струва ми се, ще кажа, че някои хора в Гили още тъгуват за него.“
През войната архиепископ де Брикасар служеше вярно и предано на негово светейшество и нему се приписва заслугата, че е убедил фелдмаршал Алберт Кеселринг да обяви Рим за открит град, след като Италия става противник на Германия. Флоренция, молила напразно за същата привилегия, загуби много от историческите си ценности, които бяха възстановени едва след поражението на Германия. Непосредствено след войната кардинал де Брикасар помогна на хиляди бездомни да намерят убежище в други страни и особено енергично участвуваше в имиграционната програма на Австралия.
Независимо че е ирландец по рождение и че като кардинал занапред едва ли ще е свързан със страната ни, Австралия смята, че този забележителен човек до голяма степен й принадлежи.
Меги подаде вестника на Фий и й се усмихна печално.
— Заслужава поздравления, както казах на репортера от „Херълд“. Но не са го отпечатали, а? Само твоите хвалебствия са цитирали почти дословно, виждам. Какъв хаплив език имаш! Поне знам от кого го е наследила Джъстийн. Чудя се колко ли хора ще са достатъчно прозорливи да прочетат между редовете на казаното от теб.
— Той да, ако изобщо го види.
— Питам се дали си спомня за нас — въздъхна Меги.
— Несъмнено. Та нали в края на краищата намира време да се занимава с работите на Дройда. Разбира се, че си спомня за нас, Меги. Как би могъл да забрави?
— А, да. Не се сетих за Дройда. Никога не сме печелили толкова много, нали? Би трябвало да е извънредно доволен. Така както върви нашата вълна на пазара, сметката ни в банката ще остави сигурно и златните мини с пръст в устата. Нашето Златно руно! Над четири милиона лири, и то само от това, че стрижем блеещите овчици.