— Не ставай груба, Меги, не ти прилича — упрекна я Фий. Напоследък държанието й към Меги, макар и малко рязко, беше стоплено от уважение и нежност. — Справихме се добре наистина. Но не забравяй, че всяка година получаваме и парите си — много или малко. Не плати ли той на Боб сто хиляди като премия, а на всички нас, останалите, по петдесет хиляди? И ако рече утре да ни изхвърли от Дройда, можем да купим Бугела дори и при днешните високи цени на земята. Ами колко получиха децата ти? С хиляди. Бъди справедлива към него.
— Но моите деца не знаят и никога няма да узнаят. Дейн и Джъстийн ще растат с мисълта, че трябва сами да си пробиват път в живота, без да разчитат на щедростта на Ралф Раул, кардинал де Брикасар. Виж ти, второто му име било Раул! Съвсем норманско, нали?
Фий стана, отиде до камината и хвърли първата страница на „Херълд“ в пламъците. Ралф Раул, кардинал де Брикасар, потръпна, намигна й и после се сбръчка с хартията.
— Меги, какво ще направиш, ако дойде?
Меги презрително се изсмя:
— Ами, ще дойде!
— Може и да дойде — рече Фий загадъчно.
Той дойде, и то през декември. Безшумно, без никой да разбере, с една спортна кола „Остин Мартин“, която сам беше карал чак от Сидни. Вестниците не бяха подушили, че е в Австралия, и никой в Дройда не подозираше такова нещо. Когато колата спря на чакълестия паркинг встрани от Къщата, наоколо нямаше никой и очевидно никой не го беше чул — никой не излезе на верандата да го посрещне.
С всяка клетка на тялото си усещаше десетките мили от Гили насам, вдъхваше уханието на растенията, на овцете, на сухата трева, неспокойна и бляскаща на слънцето. Кенгура и ему, папагали и гоани, милиони стрелкащи се жужащи насекоми, мравки, проточили тънки гъсти редици през пътя, и навсякъде охранени пухкави овце. Обичаше всичко това, защото то съчетаваше по своеобразен начин именно нещата, към които го теглеше сърцето. А отминалите години не бяха накърнили това негово влечение.
Само мрежите срещу мухи бяха новост, но той се усмихна на себе си, като забеляза, че Фий не беше позволила да закрият онази част от верандата на Къщата, която гледаше към пътя за Гили — замрежени бяха само прозорците. И с право, разбира се: големите мрежи биха загрозили фасадата стил „крал Джордж“. Колко ли време живеят призрачните евкалипти? Тези тук сигурно са били пренесени от пустинната вътрешност на страната още преди осемдесет години. А във високите им клони се преплитаха декоративни храсти, преливащи се в медни и пурпурни багри.
Беше вече лято — оставаха две седмици до Коледа — и розите на Дройда бяха в пълен цъфтеж. Навсякъде рози: розови, бели, жълти, алени като кръвта в сърцето, пурпурни като кардиналска мантия. Между клоните на зелената сега глициния се виеха японски рози, розови и бели, спущаха се от покрива на верандата по телената мрежа, обгръщаха черните капаци върху прозорците на втория етаж, протягаха през тях ластарчета към небето. Щерните и подставките им бяха съвсем скрити от погледа. Но сред розите преобладаваше бледо пепеляво розовият цвят. Пепел от рози ли беше? Да, така се казваше. Сигурно Меги ги е посадила, само тя може да е.
До него долетя смехът на Меги и той замря, почти стъписан, после с мъка накара нозете си да го поведат към звука, преминал вече в звънки радостни трели. Точно така се смееше тя като малко момиче. А, ето там! Там, зад буйния храст с пепеляво розови рози, до един евкалипт. Той разтвори с ръце кичестите клони, замаян от уханието им и от този смях.
Но не видя Меги, а едно момче, приклекнало в тучната трева. То си играеше с едно розово прасенце, което като лудо се втурваше към него, хукваше назад, връщаше се обратно. Без да подозира, че го наблюдават, момчето отметна светлокосата си глава и се разсмя. Смехът на Меги — от устата на това непознато дете. Неволно кардинал Ралф пусна клоните и пристъпи напред през самия храст, без да усеща бодлите. Момчето — дванадесет или четиринадесетгодишно, точно на прага на пубертета — вдигна поглед и се стъписа, а прасето изквича, сви опашка и побягна.
Момчето беше обуто в стари къси панталони с цвят каки, без нищо нагоре, и босо; имаше златистокафяв загар на кадифената си кожа. Стройното му момчешко тяло обещаваше да стане силно с тези широки, ъгловати, все още детски рамене, с добре развитите мускули на прасците и бедрата, с плоския корем и тесни ханшове. Косата му беше малко дълга и падаше свободно на къдрици с цвета на тревата в Дройда, а през невероятно гъстите черни мигли гледаха наситеносини очи. Приличаше на млад, избягал ангел.
— Здравейте — усмихна се момчето.
— Здравей — отвърна кардинал Ралф, неспособен да устои на чара на тази усмивка. — Кой си ти?