— Дейн О’Нийл — каза момчето. — А вие кой сте?
— Казвам се Ралф де Брикасар.
Дейн О’Нийл. Значи, син на Меги. Тогава тя не е напуснала Люк О’Нийл, върнала се е при него, родила е това красиво момче, което би могло да е негово, ако не се беше свързал с Църквата преди това. На колко години беше, когато се свърза с Църквата? Не много по-голям от това момче, не много по-зрял. Ако беше почакал, то можеше да е негово. Глупости, кардинал де Брикасар! Ако не беше се свързал с Църквата, щеше да останеш в Ирландия да отглеждаш коне и нямаше да имаш тази съдба, нямаше да знаеш нито за Дройда, нито за Меги Клийри.
— С какво мога да ви услужа? — попита любезно момчето, като се изправи с изящна гъвкавост, която се стори позната на кардинал Ралф, и той реши, че я е наследило от Меги.
— Тук ли е баща ти, Дейн?
— Баща ми ли? — Тъмните, красиво изписани вежди се сключиха. — Не, няма го. Той никога не е идвал тук.
— О, разбирам. А майка ти тук ли е?
— В Гили е, но скоро ще се върне. Баба ми е в къщи. Бихте ли искали да я видите? Аз ще ви заведа. — Сините като метличина очи се втренчиха в него, разшириха се, после се присвиха. — Ралф де Брикасар. Чувал съм името ви. О! Кардинал де Брикасар! Ваше високопреосвещенство, извинете! Простете ми за неучтивостта.
Вместо в одеждите на духовник, той беше облечен с брич, бяла риза и ботуши, но пръстенът с рубин беше на ръката му — не биваше да го сваля, докато е жив. Дейн О’Нийл коленичи, взе изящната ръка на кардинал Ралф в своите също тъй изящни ръце и почтително целуна пръстена.
— Няма нищо, Дейн. Аз не съм дошъл като кардинал де Брикасар, а като стар приятел на майка ти и баба ти.
— Съжалявам, ваше високопреосвещенство, трябваше да позная името ви още щом го чух. Ние тук много често го споменаваме. Но вие го произнесохте малко по-различно, а и малкото ви име ме заблуди. Сигурен съм, че майка ми много ще се радва да ви види.
— Дейн, Дейн, къде си? — викна един нетърпелив глас, много дълбок и очарователно дрезгав.
Сведените клонки на евкалипта се разтвориха и между тях надникна едно момиче на около петнадесет години, пристъпи напред, изправи се. Той веднага я позна по удивителните й очи. Дъщерята на Меги. Цялата в лунички, с изострени черти, с дребно лице — отчайващо различна от Меги.
— А! Здравейте! Съжалявам, не знаех, че имаме гост. Аз съм Джъстийн О’Нийл.
— Джуси, това е кардинал де Брикасар! — съобщи й Дейн уж шепнешком. — Бързо целуни пръстена му!
Безцветните очи го стрелнаха с пренебрежение.
— Ти си се побъркал по религията, Дейн — каза тя невъзмутимо на висок глас. — Не е хигиенично да се целува пръстен. Няма да го целуна. И освен това откъде да знаем, че това е кардинал де Брикасар? Прилича ми на едновремешен фермер. Като… мистър Гордън.
— Той е, той е! — настояваше Дейн. — Моля ти се, Джуси, бъди добра. Заради мен!
— Ще бъда добра само заради теб. Но няма да целуна пръстена му. Отвратителна работа. Откъде да знам кой го е целувал преди мен. Ами ако е бил настинал?
— Няма нужда да целуваш пръстена ми, Джъстийн. Аз съм дошъл на почивка и сега не съм кардинал.
— Така може. Защото ще ви кажа съвсем откровено, че съм атеистка — невъзмутимо му отвърна дъщерята на Меги Клийри. — За четири години в „Кинкопал“ се убедих, че това са чисти глупости.
— Имаш право да мислиш, както искаш — каза кардинал Ралф, като правеше отчаяни усилия да изглежда важен и сериозен като нея. — Може ли да потърся баба ви?
— Разбира се. Трябваме ли ви? — попита Джъстийн.
— Не, благодаря. Сам ще се оправя.
— Добре. — И тя се обърна към брат си, все още зяпнал госта. — Ела да ми помогнеш, Дейн. Хайде!
Но макар че Джъстийн с всички сили го дърпаше за ръката, Дейн остана загледан в кардинал Ралф, докато високата му изправена фигура изчезна зад розите.
— Ти наистина не си с ума си, Дейн. Какво чак толкова се захласваш по него?
— Той е кардинал! — рече Дейн. — Представяш ли си! Истински, жив кардинал в Дройда!
— Кардиналите — издекламира Джъстийн — са принцовете на църквата. Прав си, че е необичайно. Но аз не го харесвам.
Къде другаде можеше да е Фий, ако не на бюрото си? Той прекрачи през големия прозорец и влезе в стаята, при което трябваше да повдигне мрежата. Тя сигурно го беше чула, но продължи да работи: гърбът й беше приведен, златистите й коси бяха посребрени. Той се напрегна и си спомни, че тя трябва да е вече на седемдесет и две години.
— Здравей, Фий — обади се той.
Когато Фий вдигна глава, той видя колко бе променена. Не беше сигурен точно в какво отношение — пак нейното безразличие, но освен него имаше и други неща: някакво омекотяване и закоравяване едновременно, сякаш слабостите на човешката природа не бяха отминали и нея подобно на Мери Карсън. Ах, тези господарки на Дройда! Дали и Меги ще бъде същата, когато дойде нейният ред?