Беше много горещо. Полъхна лек ветрец, люшна звънчетата по чадърчето на китаеца и те подеха печалния си тих напев: „Хий Синг, Хий Синг, Хий Синг.“ ЧАРЛИ ВОДОНОСЕЦЪТ БЕШЕ ДОБРО МОМЧЕ. И този надпис беше избледнял и почти не се четеше. Е, така трябва. Гробовете трябва да потънат, да изчезнат в пазвите на майката-земя, времето да отмине постепенно тленното им бреме, да ги заличи и само въздухът да си спомня с въздишка. Той не желаеше да бъде погребан в някоя крипта на Ватикана между други като него. Искаше да е тук, сред хората, които действително бяха живели.
Като се обърна, очите му срещнаха помътнелия поглед на мраморния ангел. Кардинал Ралф му махна с ръка за поздрав и се извърна, загледан през тревата към Къщата. Тя идваше. Меги.
Стройна, златисторуса, с панталони и мъжка риза, точно като неговата, със сива мека мъжка шапка на тила, с бежови ботуши на краката. Като момче — като сина си, който можеше да бъде негов син. Аз съм мъж, но когато и аз легна тук, няма да съм оставил никого да напомня за този факт.
Тя приближаваше, прекрачи бялата оградка и дойде толкова близо, че той виждаше само очите й, тези сиви, пълни със светлина очи, които не бяха загубили нито красотата си, нито властта над неговото сърце. Ръцете й се обвиха около врата му; съдбата му пак стана досегаема, сякаш никога не се беше откъсвал от нея; устните, трепетни под неговите, не бяха сън — така дълго желани, така дълго. Друго причастие — тъмно като земята, нямащо нищо общо с небето.
— Меги, Меги — повтаряше той, заровил лице в косите й, шапката й беше паднала на тревата, ръцете му я бяха обгърнали.
— Като че ли нищо не се е променило, нали? Нищо не се променя — промълви тя с притворени очи.
— Да, нищо не се променя — повтори той убедено.
— Тук е Дройда, Ралф. Предупредих те, че в Дройда си мой, а не на бога.
— Знам. И все пак дойдох. — Той я притегли долу на тревата. — Защо, Меги?
— Какво защо? — Ръката й галеше косата му, вече по-бяла, отколкото на Фий. Но все още гъста, все още хубава.
— Защо се върна при Люк? Защо му роди син? — попита той с ревност.
Душата й надникна през светлите си прозорчета и забули мислите й от него.
— Той ме принуди — опита да се оправдае тя. — Само веднъж бях с него. Но имам Дейн и не съжалявам. Дейн заслужава всичко, което изтърпях заради него.
— Прощавай, нямах право да питам. Та нали най-напред аз те тласнах към Люк?
— Така е.
— Дейн е чудесно момче. Прилича ли на Люк?
Тя се усмихна потайно, отскубна няколко тревички, плъзна ръка под ризата по гърдите му.
— Почти не. Никое от децата ми не прилича много нито на Люк, нито на мен.
— Обичам ги, защото са твои.
— Ти си все така сантиментален. Възрастта ти отива, Ралф. Знаех, че ще бъде така, и се надявах да мога да го видя. Познавам те от тридесет години! А ми се струват като тридесет дни.
— Тридесет ли? Нима са толкова много!
— Аз съм на четиридесет и една, мили, значи, толкова са. — Тя се изправи. — Изпратена съм да те поканя официално на чай. Мисис Смит подрежда великолепна маса в твоя чест. А после, като се позахлади, ще има печено агнешко бутче с хрупкава кожица.
Той закрачи бавно до нея.
— Синът ти се смее точно като теб, Меги. Неговият смях беше първият човешки глас, който чух в Дройда. Помислих, че си ти, тръгнах да те търся и открих него.
— Значи, най-напред него си видял тук.
— Да, да.
— И как го намираш, Ралф? — нетърпеливо попита тя.
— Харесва ми. И как иначе, щом е твой син! Но той ме привлича някак много силно, по-силно, отколкото дъщеря ти. Тя като че ли не ме харесва особено.
— Джъстийн ми е дете, но е истинска кучка. Научих се да ругая на стари години, и то благодарение на нея. И на теб донякъде. И на Люк. И на войната. Интересно как всичко се струпа.
— Много си се променила, Меги.
— Така ли? — Меките плътни устни се извиха в усмивка. — Не съм сигурна. Може би е от живота тук, в Големия Северозапад — той ме похабява, сваля едно по едно всичко от мен като седемте воала на Саломе. Или като люспите на лук, както би казала Джъстийн. Това дете е съвсем лишено от поетичност. Аз съм си същата онази Меги, Ралф, само че пооголена.
— Може би.
— Но ти си се променил много.
— В какъв смисъл, Меги?
— Струва ми се, че пиедесталът се поклаща при всеки полъх на вятъра и гледката отгоре те разочарова.
— Така е. — Той се изсмя беззвучно. — И като си помисля, че някога имах дързостта да ти кажа, че не си нищо необикновено! Взимам си думите назад. Ти си единствената жена, Меги. Единствената!
— Какво се е случило?
— Не знам. Дали не открих, че дори и църковните идоли са на глинени крака? Дали не се продадох за паница леща? Дали не посягам към празно пространство? — Веждите му се сключиха като от болка. — Накратко казано, трябва да е точно това. Аз представлявам само купчина клишета, а светът на Ватикана — стар, вкиснат, вкаменен свят.