— Аз бях нещо по-реално, но ти не можа да го разбереш.
— Не бях в състояние да сторя нищо друго, повярвай ми! Знаех накъде трябва да тръгна, но не можех. С теб щях да бъда навярно по-добър човек, макар и не толкова забележителен. Но просто не можех, Меги. О, как да ти го обясня?
Пръстите й нежно докоснаха голата му ръка.
— Разбирам го, мили Ралф. Знам, знам… Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе — нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.
— Точно това не проумявам. Тази болка. — Той сведе очи към дланта й, която докосваше нежно ръката му, а му причиняваше такава непоносима болка. — Защо е тази болка, Меги?
— Питай господ, Ралф — отвърна Меги. — Той знае всичко за болката. Нали той ни е създал такива — и нас, и целия свят. Значи, той е създал и болката.
Боб, Джек, Хюи, Джимс и Патси се прибраха за вечеря, понеже беше събота вечер. Утре сутринта отец Уоти трябваше да дойде да прочете молитвата, но Боб му телефонира, че няма да си бъдат в къщи. Излъгаха по необходимост, за да запазят в тайна присъствието на кардинал Ралф. Петимата сина на Пади бяха заприличали поразително на баща си: зрели мъже, говореха бавно, бяха упорити и търпеливи като земята. А колко обичаха Дейн! Не отделяха очи от него и го проследиха с погледи, когато тръгна да си ляга. Явно чакаха с нетърпение деня, когато ще порасне достатъчно, за да тръгне с тях из пасбищата.
Кардинал Ралф откри и причината за враждебността на Джъстийн. Дейн го беше харесал, слушаше го в захлас, въртеше се все около него: тя просто ревнуваше.
След като децата си легнаха, той огледа останалите — братята, Меги, Фий.
— Фий, остави за момент сметките — каза той. — Ела седни при нас. Искам да поговорим.
Тя все още ходеше изправена и не беше загубила хубавата си фигура, само гърдите й се бяха поотпуснали и талията й не беше вече така тънка, което се дължеше повече на възрастта, отколкото на пълнота. Без да продума, тя седна в едно от големите кремави кресла; от едната й страна беше Меги, а недалеч, на мраморните пейки, бяха насядали братята.
— Става дума за Франк.
Името увисна между тях, прозвучало като далечно ехо.
— Какво за Франк? — сдържано попита Фий.
Меги остави плетката си, погледна първо майка си, после кардинал Ралф.
— Казвай, Ралф — подкани го тя, като не можеше да изтрае нито миг повече сдържаността на майка си.
— Франк излежа почти тридесет години в затвора, нали знаете? — попита кардиналът. — Моите хора са ви държали в течение, както се уговорихме, но аз ги бях помолил да не ви тревожат излишно. Аз действително не виждах каква полза може да има за Франк или за вас, ако узнаете мъчителните подробности за самотата и отчаянието му — никой от нас не би могъл с нищо да помогне. Сигурно биха го пуснали още преди няколко години, ако през първите години в Гулбърнския затвор не си беше спечелил лошата слава на буен и неуравновесен. Дори през войната, когато някои затворници бяха освободени, за да отидат в армията, на клетия Франк беше отказана тази привилегия.
Фий вдигна поглед от ръцете си.
— Нравът му е такъв — рече тя с равен глас.
Кардиналът, изглежда, трудно намираше подходящи думи и докато ги търсеше, семейството го наблюдаваше със смесица от надежда и боязън, макар че не съдбата на Франк ги тревожеше.
— Сигурно сте много озадачени защо се върнах в Австралия след толкова години — рече най-сетне кардинал Ралф, без да поглежда към Меги. — Не винаги съм полагал достатъчно грижи за вас и го признавам. Още от деня, в който ви срещнах, мисля най-напред за себе си и поставям себе си на първо място. А когато Светият отец възнагради усърдието ми към Църквата с кардиналска мантия, попитах се дали не мога да направя нещо за Клийри така, че да им покажа колко много държа на тях. — Той си пое въздух и прикова поглед във Фий, а не в Меги. — Върнах се в Австралия да видя какво мога да сторя за Франк. Спомняш ли си, Фий, когато разговарях с теб след смъртта на Пади и на Стю? Двадесет години минаха оттогава, а още не мога да забравя израза на очите ти. Толкова много енергия и жизненост сломени.