— Нарочно ли си облечена с този цвят, Меги?
— Пепел от рози ли? — усмихна се тя. — Това е любимият ми цвят. Подхожда на косата ми.
Той подпря крак на хълбока й, докато тя издърпа единия ботуш, после й подаде другия.
— Толкова ли беше сигурна, че ще дойда, Меги?
— Нали ти казах: в Дройда си мой. Ако ти не беше дошъл, аз щях да дойда.
Тя изхлузи ризата през главата му и за момент задържа ръката си с чувствена наслада върху голия му гръб, после отиде до лампата и я загаси, докато той подреждаше дрехите си върху облегалката на един стол. Чу я как пристъпва и как съблича халата си. „А утре сутринта трябва да чета молитва… Но чак утре сутрин, когато магията вече отдавна е свършила. Пред мен са нощта и Меги. Аз я исках през цялото време. Тя също е причастие.“
Дейн беше разочарован.
— Мислех, че ще бъдете в червена мантия! — каза той.
— Понякога нося червена тога, Дейн, но само зад стените на двореца. Навън нося черно расо с червен пояс като този.
— Наистина ли имате дворец?
— Да.
— И е пълен с полилеи?
— Да, но и в Дройда е пълно с полилеи.
— О, Дройда! — възнегодува Дейн. — Обзалагам се, че нашите са съвсем малки в сравнение с вашите. Как бих искал да видя двореца ви и вас в червена тога.
Кардинал Ралф се усмихна.
— Кой знае, Дейн? Може би някой ден ще го видиш.
Момчето имаше винаги странно изражение в дъното на очите си — някакъв поглед към далечината. Когато ги обърна към него по време на молитвата, кардинал Ралф го усети особено силно, но не го позна, усети го някак особено близък. Никой мъж и никоя жена не се виждат в огледалото такива, каквито са в същност.
Луди и Ан Мюлер трябваше да пристигнат за Коледа, както всяка година. Къщата се изпълни с радостни хора, които очакваха най-хубавата Коледа от много години насам. Мини и Кет си тананикаха, докато работеха, бузестото лице на мисис Смит сияеше, Меги без възражения предостави Дейн на кардинал Ралф, а Фий изглеждаше по-щастлива и по-малко се заседяваше на писалището си. Мъжете използваха всеки повод да се прибират вечер в къщи, защото след вечеря всекидневната се изпълваше с глъч, а мисис Смит се зае да приготвя за преди лягане печени филийки с топено сирене, горещи кифлички с масло и сладкиш със стафиди. Кардинал Ралф протестираше, че ще напълнее от толкова обилна и хубава храна и след три дни сред въздуха, хората и храната в Дройда започна да губи поизмършавелия си, изпит вид, който имаше, като пристигна.
Четвъртият ден настъпи много горещ. Кардинал Ралф беше отишъл с Дейн да докарат едно стадо, Джъстийн се цупеше сама в клоните на евкалипта, а Меги си почиваше сред възглавниците в едно тръстиково кресло на верандата. Чувстваше се до костите отмаляла, преситена, щастлива. Една жена може да мине години наред без това, но беше прекрасно, когато е именно с желания мъж. Когато беше с Ралф, всяка частица от нея участвуваше, с изключение на онова, което принадлежеше на Дейн, а когато беше с Дейн, оживяваше всяка частица от нея, с изключение на онова, което принадлежеше на Ралф. Само когато и двамата едновременно присъстваха в нейния свят както сега, тя се чувствуваше съвсем цялостна. И нищо чудно. Дейн беше синът й, а Ралф — нейният мъж.
Едно нещо само помрачаваше щастието й: Ралф не беше разбрал. И устата й остана затворена за нейната тайна. Щом той не можеше сам да види, защо да му казва? С какво беше заслужил да му каже? А загдето можа да допусне дори и за миг, че тя се е върнала при Люк по свое желание, съвсем не можеше да му прости. Не заслужаваше да му казва, щом беше в състояние да мисли така за нея. Понякога тя усещаше върху себе си бледия ироничен поглед на Фий и му отвръщаше невъзмутима. Фий разбираше, наистина разбираше. Разбираше тази полуомраза, негодуванието, желанието да отмъсти за дългите години самота. Хукнал да лови дъгата — такъв си беше Ралф де Брикасар. И защо пък тя да го дари с най-прекрасната багра на тази дъга — сина му? Нека бъде лишен от това. Нека страда, без в същност да знае, че страда.
Телефонът иззвъня за Дройда. Меги го чу, без да трепне, но като разбра, че майка й я няма, отиде да се обади.
— Мисис Фиона Клийри, ако обичате — чу се мъжки глас.
Меги я повика и Фий пое слушалката.
— Фиона Клийри на телефона — каза тя и докато слушаше, цветът постепенно изчезна от лицето й и то стана като в дните след смъртта на Пади и Стю — изтъняло и уязвимо. — Благодаря ви — каза накрая тя и окачи слушалката.
— Какво има, мамо?
— Франк е освободен. Идва си днес следобед с пощенския влак. — Тя погледна часовника си. — Трябва скоро да тръгвам: два часът минава.