— Нека да дойда с теб — предложи Меги, така преливаща от щастие, че не можеше да гледа как майка и страда: усещаше, че предстоящата среща не носи само радост на Фий.
— Няма нужда, Меги. Погрижи се за всичко тук и забави вечерята, докато се върна.
— Не е ли чудесно, мамо? Франк се връща тъкмо за Коледа!
— Да — каза Фий, — чудесно е.
Никой не пътуваше вече с вечерния влак, щом можеше да вземе самолет, така че докато измине с пухтене шестстотинте мили от Сидни, сваляше пътниците си — повечето от втора класа — ту в едно, ту в друго градче и до Гили остана да стовари малцина.
Началник-гарата познаваше мисис Клийри, но никога не би помислил да я заговори. И сега само си кимнаха; той я проследи с поглед как слиза по дървените стълби от горното мостче и се изправя неподвижно на високата платформа. „Изискана жена — помисли си той, — с модна рокля и шапка, с обувки на токове, с хубава фигура и няма много бръчки по лицето за нейната възраст: ето как добре се отразява на жената лекият живот в чифлиците.“
Франк пръв разпозна майка си, която го отличи повече със сърцето си. Той беше на петдесет и две години — през времето, докато не беше го виждала, бе преминал от младостта в зрялата възраст. Мъжът, който стоеше сред залеза на Гили, беше твърде слаб, почти мършав и много бледен, косата му стигаше до половината на тила, носеше безформени дрехи, които почти висяха на тялото му, чиято някогашна сила още личеше въпреки дребния ръст, а изящните му пръсти бяха свити около периферията на сивата касторена шапка. Не беше прегърбен, нито изглеждаше зле, но безпомощно мачкаше шапката в дланите си и като че ли не очакваше някой да го посрещне, нито знаеше какво да прави.
Като се владееше добре, Фий с бързи крачки отиде до него.
— Здравей, Франк — каза тя.
Той вдигна очите, които някога бляскаха и искряха, а сега гледаха от хлътналите орбити на един застаряващ човек. Това съвсем не бяха очите на Франк. Изчерпани, укротени, безкрайно уморени. Но докато поглъщаха Фий, в тях се появи особено изражение на страдание, на безпомощност, молба на умиращ човек.
— О, Франк! — рече тя, прегърна го, залюля главата му на рамото си. — Няма нищо, няма нищо — мълвеше тя все по-нежно. — Няма нищо.
Отначало той седеше отпуснат и уморен в колата, но докато „Ролсът“ набираше скорост и се отдалечаваше от града, той взе да проявява интерес към околността и погледна през прозореца.
— Съвсем същото си е — пророни той.
— Сигурно. Времето тече бавно по тези места.
Те минаха по скърцащия дървен мост над калните, спаднали води на реката, обточена с плачещи върби. В коритото й се виждаха преплетени клони и чакъл, тъмнееха локви, евкалиптови дървета растяха навсякъде из камънака.
— Река Барун — каза той. — Мислех, че никога повече няма да я видя.
Зад тях се кълбеше облак прах, а пред тях пътят — като на рисунка по перспектива — се беше опнал през безкрайната тревиста равнина, в която нямаше нито едно дърво.
— Пътят е нов, а, мамо? — мъчеше се той отчаяно да намери тема за разговор, да направи всичко да изглежда по-естествено.
— Да, прокараха го от Гили до Милпаринка веднага след войната.
— Можеха да го залеят с малко асфалт, а не да го оставят прашен като едно време.
— За какво? Нали сме свикнали да гълтаме прахоляка, а помисли си колко ще струва да го направят така, че да няма кал. Пътят е прав, добре го поддържат и ни спестява тринадесет от всичките двадесет и седем порти. Остават само четиринадесет между Гили и Къщата, но сега ще видиш какво сме направили с тях. Няма вече отваряне и затваряне на порти, Франк.
„Ролсът“ стъпи на една рампа пред желязна врата, която лениво се вдигна, а щом колата мина под нея и се отдалечи на няколко метра, вратата сама се затвори.
— Чудесата нямат край! — отбеляза Франк.
— Ние бяхме първия чифлик в околността, който постави автоматични порти, но само между Милпаринка и стопанския двор. Портите на пасищата все още трябва да се отварят и затварят ръчно.
— Онзи, дето е изобретил това, е трябвало сигурно да отваря и да затваря много врати през живота си, а? — засмя се Франк и това беше първият признак, че му е поолекнало.
После отново замълча, а майка му се съсредоточи само върху шофирането, понеже не искаше да го притеснява. Като минаха и под последната врата и влязоха в стопанския двор, той ахна.
— Бях забравил колко е хубаво! — възкликна той.
— Това е домът ни — отвърна Фий, — грижих се за него.
Тя закара „Ролса“ до гаражите и тръгна с Франк към Къщата, а той си носеше куфара.
— Какво предпочиташ, Франк, стая в голямата къща или да живееш сам в една от задните къщи за гости? — попита майка му.