Дейн внимателно следеше разговора.
— Биологическа война ли? Никога не съм чувал за такова нещо. Какво точно значи това, Ралф?
— Това е ново понятие, Дейн, но аз съм папски дипломат и трябва да съм в течение на думи като „биологическа война“. Накратко казано, това означава именно миксоматоза. Отглежда се един бацил, който може да убива или осакатява само един определен вид живи същества.
Почти несъзнателно Дейн се прекръсти и се облегна на коленете на Ралф де Брикасар.
— Остава ни само да се молим.
Кардиналът сведе поглед към русата глава и се засмя.
Франк успя най-сетне да се приобщи към живота в Дройда благодарение на Фий, която въпреки упорството на другите Клийри продължи да се държи така, сякаш най-големият й син е отсъствал от къщи само за малко и нито е посрамил семейството, нито е наранил тежко майка си. Кротко и незабележимо тя го скъта в уединеното местенце, което той очевидно търсеше, отделно от другите й синове, и не го насилваше да възвърне макар и част от някогашната си жизненост. От нея не беше останало и помен — тя го разбра още когато срещна погледа му на гарата в Гили. Потънал беше в едно съществование, което не желаеше да обсъжда с нея. Тя можеше най-многото да направи така, че той да се чувствува добре, а за това трябваше да приеме сегашния Франк съвсем естествено.
Не ставаше и дума да работи в пасбищата — едно, че братята му не го искаха, пък и той не желаеше да се връща към живота, който винаги беше мразил. Приятно му беше да гледа как растат тревите и цветята и затова Фий му намери работа в парка и го остави на мира. Полека-лека братята Клийри свикнаха с Франк в лоното на семейството и взеха да се убеждават, че страхът им да не ги лиши от нещо е бил съвсем неоснователен. Нищо не можеше да промени чувствата на майка им към него: дали е в затвора или в Дройда, той си оставаше нейният Франк. Важното беше, че присъствието му в Дройда я правеше щастлива. А той не се натрапваше и присъствието му не променяше нищо.
Но завръщането на Франк не донесе радост на Фий и това беше съвсем обяснимо. Като беше пред очите й всеки ден, тя изпитваше по-друга мъка от онази да не го вижда изобщо. Ужасно болно й беше да вижда пред себе си един съсипан живот, един съсипан човек. Най-любимият й син бе преминал през агония, която тя не можеше дори да си представи.
Един ден, шест месеца след завръщането на Франк, Меги влезе в гостната и завари майка си до големия прозорец да гледа Франк, който подкастряше широкия бордюр от рози покрай алеята. И от онова, което прочете по привидно спокойното лице на Фий, Меги се хвана за сърцето:
— О, мамо! — рече тя безпомощно.
Фий я погледна, поклати глава и се усмихна.
— Няма нищо, Меги — каза й тя.
— Ако само можех да направя нещо!
— Можеш. Дръж се както досега. Много съм ти благодарна. Ти ми стана съюзник.
Глава шеста
1954–1965. Дейн
17
— И така — обърна се Джъстийн към майка си, — реших вече какво ще уча.
— Мислех, че отдавна си решила. Нали щеше да постъпиш в художествения факултет на университета в Сидни?
— О, това беше само за твое успокоение, докато си направя моите планове. Но сега вече всичко е уредено и мога да ти кажа.
Меги вдигна глава от готварската маса, където изрязваше от бисквитено тесто елхички. Мисис Смит беше болна и те я заместваха в готварницата. Майката отправи към дъщеря си уморен, нетърпелив, безпомощен поглед. Можеше ли да се излезе на глава с Джъстийн? Дори да кажеше, че отива да стане проститутка в някой публичен дом на Сидни, Меги много се съмняваше, че би могла да я разубеди. Милата, ужасна Джъстийн — най-непокорна от непокорните.
— Казвай, цялата съм в слух — подкани я тя и продължи да прави бисквити.
— Ще ставам актриса.
— Какво?
— Актриса.
— Мили боже! — Елхичките бяха зарязани. — Слушай, Джъстийн, не обичам да ти се меся, а още по-малко да те засягам, но наистина ли смяташ, че имаш… физическите данни за актриса.
— О, мамо! — възмути се Джъстийн. — Не филмова звезда, а актриса! Нямам намерение да люлея бедра, да пъча гърди и да цупя влажни устни. Искам да играя! — Тя нареждаше парчета говеждо без тлъстина в бурето за осоляване. — Имам достатъчно пари да се издържам, докато завърша образованието, което искам, нали?