Меги долови в погледа, отправен към баба й, нежност, каквато Джъстийн почти никога не проявяваше към майка си.
— Ти си добро момиче, Джъстийн — рече Фий, дъвчейки курабията, която беше отхапала с такова недоверие. — Съвсем не са лоши, само че трябваше да им направите бяла глазура.
— Дърветата не могат да бъдат бели — възрази Меги.
— Как да не могат, щом са елхи. Нали са покрити със сняг — настоя майка й.
— Късно е вече: ще си останат зелени като повръщано — каза през смях Джъстийн.
— Джъстийн!
— Опа! Извинявай, мамо, забравих, че ти се повдига от такива думи.
— Не ми се повдига — ядоса се Меги.
— Дойдох да видя дали случайно няма да има чай — обади се Фий, взе си стол и седна. — Джъстийн, бъди добро момиче и сложи чайника.
Седна и Меги.
— Мислиш ли, че Джъстийн ще успее, мамо? — попита тя с тревога в гласа.
— Защо да не успее — зачуди се Фий, гледайки как внучката й изпълнява ритуала по приготвянето на чая.
— Може да е само временно увлечение.
— Временно увлечение ли е, Джъстийн? — запита Фий.
— Не — троснато й отвърна Джъстийн, докато подреждаше чашите и чинийките на старата зелена кухненска маса.
— Сложи бисквитите в чиния, Джъстийн! Не ги слагай на масата в кутия — напътстваше я Меги машинално. — И за бога, не цопвай цялото шише с мляко на масата, а отсипи в каничката, както му е редът.
— Добре, мамо. Извинявай, мамо — отговаряше Джъстийн също така машинално. — Не виждам смисъл във всички тези усложнения, и то в кухнята. Само дето трябва после да връщам обратно каквото е останало и да мия няколко съда повече.
— Прави, каквото ти се казва, защото така е по-хубаво.
— Та да се върнем на думата си — настоя Фий. — Според мен няма какво повече да се обсъжда. Смятам, че трябва да оставим Джъстийн да се опита и мисля, че тя ще се справи много добре.
— Защо и аз не можех да съм така сигурна? — намръщи се Меги.
— Мислила ли си за славата и за известността, Джъстийн? — попита я сериозно баба й.
— Без тях не може — отвърна Джъстийн, като с подчертан жест постави на масата кафявия кухненски чайник и побърза да седне. — Не се сърди, мамо, но в кухнята няма да сервирам чая в сребърен чайник и толкова.
— Този е съвсем подходящ — засмя се Меги.
— Ех, че хубаво! Няма нищо по-приятно от чашата чай — наслаждаваше се Фий, отпивайки от чая. — Джъстийн, защо все така зле представяш нещата пред майка си? Нали знаеш, че не е само въпрос на слава и пари, а и на вътрешно чувство?
— Как на вътрешно чувство, бабо?
— Ами така. Ти смяташ, че си създадена да бъдеш актриса, така ли?
— Да.
— Тогава защо не го обясни така на майка си? Защо я тревожиш с приказки на лекомислено момиче?
Джъстийн вдигна рамене, изпи чашата си до дъно и я бутна към майка си да й налее още.
— Н’знам.
— Не знам — поправи я Фий. — Надявам се, че поне на сцената ще говориш правилно. Значи, искаш да станеш актриса, защото смяташ, че това е твоето призвание, нали?
— Сигурно — отвърна неохотно Джъстийн.
— Ах, тази непреклонна гордост на Клийри! Тя може и да те провали, ако не се научиш да я обуздаваш. Този глупав страх да не ти се присмеят или подиграят за нещо. Само че защо очакваш именно от майка си подобна жестокост, не знам. — Фий потупа Джъстийн по ръката. — Не упорствай, Джъстийн, бъди сговорчива.
Но Джъстийн поклати глава.
— Не мога — каза тя.
Фий въздъхна.
— Ами защо ти е притрябвала моята благословия за това, което си намислила?
— Ще ти бъда благодарна, бабо.
— Хайде тогава, прояви благодарността си на дело, като отидеш да намериш чичо си Франк и му кажеш, че в кухнята има чай.
Джъстийн излезе, а Меги изумена погледна Фий.
— Мамо, ти си чудесна, повярвай ми.
Фий се усмихна.
— И не можеш да отречеш, че никога не съм се опитвала да казвам на децата си какво да правят.
— Никога — ласкаво потвърди Меги. — И ние също ти бяхме благодарни.
Първото нещо, с което Джъстийн се залови, като се върна в Сидни, беше да й махнат луничките. Само че за жалост това не ставаше бързо. Те бяха толкова много, че процедурата щеше да трае почти цяла година, а после трябваше да се пази от слънце цял живот, за да не се появят отново. Второто нещо беше да си намери квартира, което в Сидни по онова време беше почти подвиг, тъй като хората строяха частни къщи и смятаха за проклятие да живеят в блокове. Но най-сетне успя да намери едно двустайно апартаментче в Нютръл Бей в една от големите крайбрежни сгради във викториански стил, чието време беше отминало. Жилището беше малко неприветливо. Наемът беше пет лири и десет шилинга на седмица — възмутително, като се има пред вид, че банята и кухнята бяха общи за всички наематели. Джъстийн обаче беше доволна. Въпреки че беше придобила много домакинско умение, почти нямаше склонности на домакиня.