— Как да бъде: божествено, сред лунна светлина, рози и страстни слова или кратко и пронизващо като стрела? — издекламира той с ръка на сърцето.
Тя се разсмя:
— Ах, Артър! Бих предпочела да е и дълго, и пронизващо. Но без лунна светлина и рози, моля ти се. Не понасям страстни слова.
Той я погледна малко разочаровано и поклати глава:
— О, Джъстийн! Всеки понася страстни слова — дори и ти, безчувствена малка весталко. Ще видиш ти някой ден — само почакай. Има да копнееш за това.
— Пфуй! — Тя стана. — Хайде, Артър, давай да свършваме работата, докато не съм се отказала.
— Сега ли? Тази вечер?
— Че защо не? Аз имам достатъчно пари за стая в хотел, ако ти нямаш.
Хотел „Метропол“ не беше далеч. Двамата вървяха по задрямалите улици: тя се беше облегнала доверчиво на ръката му и се смееше. Хората още не бяха излезли от ресторантите, а театрите отдавна бяха пуснали завеси, така че около тях беше почти безлюдно; виждаха се само групички американски войници от някакъв гостуващ кораб и тук-там пред витрините млади момичета, които хвърляха по някой поглед и към моряците. Никой не обръщаше внимание на двамата, което беше много благоприятно за Артър. Той се отби в една аптека, докато тя го чакаше навън, и излезе оттам грейнал.
— Сега сме съвсем готови, мила моя.
— Какво купи? Презервативи ли?
Той направи гримаса.
— О-о, не. Презервативът е все едно да се опаковаш в страница от „Рийдърс дайджест“ — става само по-лепкаво. Купих едно желе за теб. А ти откъде знаеш за презервативите?
— Как откъде? Нали съм била седем години в пансион? Ти какво мислиш, че сме правили там? Да не сме чели молитви? — И тя се ухили. — Е, не че правехме кой знае какво, признавам, но затова пък си говорехме за всичко.
Мистър и мисис Смит огледаха своите покои, които съвсем не бяха лоши за хотел в Сидни по онова време. Ерата на „Хилтън“ още не беше настъпила. Стаята не беше много голяма, но имаше прекрасна гледка към пристанището с вълнолома. Баня нямаше, естествено, но имаше мивка и голяма кана с вода върху масата с мраморна плоча, която хармонираше добре с тежките викториански мебели.
— Така. Сега какво трябва да направя? — попита тя и дръпна завесите. — Какъв красив изглед, а?
— Да. А колкото до това какво трябва да направиш — първо си свали пликчетата, разбира се.
— А друго? — попита тя дяволито.
Той въздъхна.
— Я съблечи всичко, Джъстийн! Ако не се усеща допирът на кожата, не е истински хубаво.
Бързо и кокетно тя се измъкна от дрехите си, без следа от смущение, покатери се на леглото и легна с разтворени крака.
— Така ли, Артър?
— Божичко! — каза само той, докато сгъваше внимателно панталоните си: жена му винаги проверяваше да не са измачкани.
— Защо? Какво има?
— Ама ти си наистина рижава, а?
— А ти да не очакваше пурпурни пера?
— Шегите не са уместни в случая, мила, така че престани. — Той си прибра корема навътре, обърна се, отиде до леглото, легна до нея и започна вещо да обсипва с леки целувки страните, шията й, лявата й гръд. — Мммм, много си сладка. — Обгърна я с ръце. — Така! Нали е приятно?
— Сигурно. Да, доста е приятно.
Настана тишина, в която се чуваха само целувки и от време на време шепот. Оттатък леглото имаше огромна стара тоалетка с огледало, наклонено от някой еротично настроен предишен наемател така, че да отразява арената на любовта.
— Изгаси лампата, Артър!
— В никакъв случай, мила! Урок номер едно: в любовта няма нещо, което да не търпи светлина.
Извършил подготвителната работа с пръсти и поставил крема на мястото му, Артър успя някак си да се намести между краката на Джъстийн. Тя усещаше лека, но не неприятна болка и ако не беше чак в екстаз, то поне изпитваше майчинска нежност към Артър. Погледът й се плъзгаше над раменете му и попадаше право в огледалото зад другия край на леглото.
Скъсени в перспектива, краката им изглеждаха странно — неговите, обрасли с тъмни косми, бяха притиснати между нейните, гладки и без лунички. Но най-много място в огледалото заемаха бутовете на Артър, които се свиваха и разпущаха в такт с движенията му, подскачаха нагоре-надолу, а между двете полусфери едва се подаваха две руси кичурчета, които закачливо й се поклащаха.
Джъстийн отмести очи, после пак погледна. Изведнъж запуши уста с юмрука си, стенеше и хълцаше и едва си поемаше въздух.
— Няма, няма, миличка, няма нищо! Разкъсах го вече и няма да те боли много — шепнеше й той.
Тя си пое дълбоко въздух; той я обхвана още по-плътно и неразбрано занарежда нежности.
Изведнъж Джъстийн отметна глава, отвори уста и нададе проточен вой, който премина в неистов смях. И колкото по-немощно се силеше той, толкова по-неудържимо се смееше тя, като сочеше с пръст към долния край на леглото, а по лицето й се стичаха сълзи. Цялото й тяло се разтърсваше от конвулсии, но не такива, каквито беше очаквал клетият Артър.