В много отношения Джъстийн беше по-близка на Дейн, отколкото майка му, и онова, което двамата изпитваха към мама, си беше нещо съвсем отделно. То нито засягаше, нито пречеше на чувствата им един към друг. Тази връзка помежду си бяха създали много отдавна и тя не само не отслабваше, а се задълбочаваше. Когато мама престана да работи в пасбищата, те бяха вече толкова пораснали, че трябваше да седят край кухненската маса на мисис Смит и да учат уроците си. Постепенно и веднъж завинаги си създадоха навика да намират опора един у друг.
Макар да не си приличаха по характер, те имаха много общи вкусове и желания, а към различията помежду си проявяваха търпение и дори инстинктивно уважение — приемаха ги като естествена необходимост. Джъстийн имаше вродена склонност да осъжда човешките слабости у другите, без да вижда своите, докато той беше предразположен да разбира и прощава слабостите на другите и да бъде безпощаден към своите. Тя се чувствуваше непобедимо силна, а той знаеше, че е опасно слаб.
И от всичко това се получи някак си почти идеално приятелство, в името на което нямаше нищо невъзможно за тях. Но тъй като Джъстийн беше много бъбрива, Дейн винаги знаеше за нея и за чувствата й много повече, отколкото тя за него. В известен смисъл тя беше нравствено малко изостанала, защото за нея нямаше нищо свято, и той реши, че негов дълг е да й внуши скрупулите, които й липсваха. Затова приемаше ролята си на пасивен слушател с много нежност и съчувствие, което би ядосало Джъстийн, ако го подозираше. Но тя не го схващаше така и му налагаше да слуша какво ли не, още откакто излязоха от детството.
— Познай какво направих снощи — каза тя, докато старателно нагласяше голямата си сламена шапка да пази лицето и шията й от слънцето.
— Играла си в първата си голяма роля — подхвърли Дейн.
— Глупости! Може ли да не ти съобщя, за да дойдеш да ме гледаш. Кажи друго.
— Най-сетне Боби е ощипала теб вместо Били.
— „Студено“! „Студено“ като лед.
Той вдигна рамене отегчен.
— Нямам представа.
Те седяха на тревата в двора на колежа, точно пред внушителната готическа катедрала „Сейнт Мери“. Дейн беше телефонирал на Джъстийн, че ще идва за една специална церемония в катедралата — дали не би дошла да го види за малко? Разбира се, че щеше да дойде: та тя умираше да му разкаже за най-новата случка.
Към края на последната си година в „Ривървю“ Дейн беше вече капитан на отборите по крикет, ръгби, хандбал и тенис. А също и първенец на класа. На шестнадесет години той беше висок един и осемдесет и пет, а гласът му се беше установил вече като баритон. Като по чудо той беше избягнал досадните и характерни за пубертета белези — младежките пъпки, несръчността и изпъкналата адамова ябълка. Беше толкова светъл, че още не се бръснеше, но във всяко друго отношение приличаше повече на мъж, отколкото на ученик. Последното се познаваше само по униформата на „Ривървю“.
Беше топъл слънчев ден. Дейн свали сламената си училищна шапка и се изпъна на тревата, а Джъстийн седеше свита до него, обгърнала с ръце коленете си, да пази от слънцето всяка непокрита част от тялото си. Той лениво открехна едното синьо око, което беше към нея.
— Какво направи снощи, Джус?
— Разделих се с девствеността. Или поне така мисля.
Той отвори широко очи.
— Лъжеш.
— Ха! Крайно време беше, мисля. Как мога да очаквам да стана добра актриса, като нямам и представа какво става между мъжа и жената?
— Трябва да се запазиш за онзи, за когото ще се омъжиш.
Лицето й се сви в гримаса на раздразнение.
— Слушай, Дейн, понякога си толкова старомоден, че ме отчайваш. Ами ако до четирийсет години не срещна човека, за когото да се омъжа? Какво очакваш? Да стоя девствена толкова време ли? Ти така ли смяташ да направиш — да се пазиш за брака?
— Аз няма да се женя.
— И аз също. Да не искаш тогава да си я вържа със синя панделка и да си я прибера в ковчежето с бижутата? Нямам намерение да умра невежа.
— Е, сега вече не си невежа — ухили се той, извъртя се по корем, облегна брадичката на дланта си и се вгледа в нея внимателно, с нежност и грижа. — Е, добре ли мина? Искам да кажа, добре ли се чувствуваше? Неприятно ли ти беше?
Устните й трепнаха, като си спомни.
— Не ми беше неприятно. Нито ме боля чак толкова. Но не мога да разбера защо толкова се прехласват всички. В същност приятно е, ако решиш да ти е приятно. И не че попаднах на случаен човек. Напротив, избрах го да е привлекателен и достатъчно възрастен, та да знае какво върши.