Той въздъхна.
— Глупачка си ти, Джъстийн. Предпочитах да ми кажеш: той не е нещо особено, но се срещнахме и не устоях. Не съм съгласен с теб, дето не искаш да изчакаш до женитбата, но поне да го беше направила заради човека, а не заради самия акт. Не се учудвам, че не си във възторг.
Победоносното доволно изражение изчезна от лицето й.
— О, дявол да те вземе, караш ме да се чувствувам ужасно. Ако не те познавах, щях да кажа, че нарочно се опитваш да ме унижиш или най-малкото — да ме разстроиш.
— Само че ме познаваш, нали? Аз никога не бих те унижил, но понякога разсъжденията ти са наистина недомислени и глупави. — Той си преправи гласа да звучи тежко и тържествено. — Аз съм гласът на твоята съвест, Джъстийн О’Нийл.
— И не е лъжа, глупак такъв! — Забравила слънцето и луничките, тя се тръшна назад в тревата до него, за да не вижда той лицето й. — Слушай, нали знаеш защо, а?
— О, Джуси — отвърна той с тъга, но не можа да продължи, защото тя отново заговори настървено.
— Няма никога, никога, никога да обичам никого? Обичаш ли хората, убиват те. Имаш ли нужда от хората, убиват те. Така е, повярвай ми.
Винаги му беше мъчно, че тя се чувства неспособна да обича. И още по-мъчно му беше, че вината е донякъде негова. Джъстийн знаеше много за него, защото го обичаше всеотдайно и това нейно чувство никога не бе накърнявано от ревност или ненавист. Дълбоко го нараняваше фактът, че тя кръжи по външната орбита, докато той е в самия център. Горещо се беше молил нещата да се променят, но напразно. Това обаче не отслабваше вярата му, а само му доказваше, че някъде някой ден той ще трябва да заплати за чувствата, които тя пилееше по него в свой ущърб. Тя не проявяваше недоволство и успяваше да убеди дори и себе си, че се чувствува много добре по тази външна орбита, но той усещаше болката й. Разбираше я. Тя заслужаваше да бъде обичана, защото притежаваше много повече качества от него, а неговите добродетели бяха толкова малко. Той беше твърдо убеден, че получава лъвския пай от обичта в семейството, защото бе красив, защото бе по-сговорчив по характер и по-добре се разбираше с майка си и другите в Дройда. И защото е мъж. Долавяше почти всичко, освен онова, което не можеше да узнае, а Джъстийн нямаше тайни от него. При все това, колкото и да си бяха близки двамата, мама имаше за Джъстийн много по-голямо значение, отколкото тя самата би признала.
Но аз ще го изкупя, мислеше си той. Аз получих всичко. Трябва някак си да й го върна, да й се отплатя.
Погледът му внезапно попадна върху часовника и той скочи на отмалелите си от притеснение крака: колкото и голям да считаше дълга към сестра си, още повече дължеше другиму.
— Трябва да вървя, Джус.
— Ех, ти и проклетата ти църква! Кога най-после ще поумнееш, та да се откажеш от нея.
— Надявам се, никога.
— Кога ще се видим?
— Ами днес е петък, значи, утре. В единадесет часа, тук.
— Окей. Бъди добро момче.
Той се беше отдалечил на няколко метра, наложил униформената сламена шапка, но се обърна и й се усмихна.
— А кога съм бил нещо друго?
На лицето й се появи широка усмивка.
— Слава богу. Ти си невероятно добър. Аз съм лошата. До утре!
В преддверието на „Сейнт Мери“ вратите бяха високи, тапицирани с червена кожа. Дейн открехна вратата и се вмъкна вътре. Той се беше разделил с Джъстийн малко по-рано, отколкото трябваше, но винаги предпочиташе да влиза в църквата, преди да се е напълнила, за да не го разсейват въздишки, кашлица, шумолене, шепот. Много по-добре се чувствуваше в нея сам. Един свещеник — дякон, прецени той безпогрешно — палеше свещите върху разклонените свещници пред главния олтар. Като мина покрай дарохранителницата, Дейн сведе глава, коленичи и се прекръсти, после безшумно седна на една пейка.
Смъкна се на колене, подпря чело на скръстените си ръце и се остави на потока на мислите си. Не се молеше, а се сля с атмосферата, която усещаше едновременно плътна и ефирна, неизразимо свята, всепоглъщаща. Сякаш самият той беше онова пламъче зад червеното стъкло на кандилото в олтара, което трепкаше така, като че ли всеки момент ще изгасне — подхранваше го някакво насъщно масло, което озаряваше мрака с мъничко, но трайно сияние. Когато беше в църква, Дейн усещаше как притихва, олеква и потъва в забрава човекът в него. Никъде другаде не се чувствуваше така добре, така в мир със себе си, така далеч от болката. Той притвори очи.
От галерията с органа се чуха стъпки, шумолене, въздишката на органовите тръби, от които изтласкваха въздуха. Момчешкият хор на катедралата беше дошъл малко по-рано за кратка репетиция преди предстоящия ритуал. Беше обичайната петъчна обедна служба, но Дейн присъстваше заради един свой приятел — учител от Ривървю, за когото това беше особен случай.