Меги беше вперила поглед в светлокафявата трева, която ту се появяваше, ту изчезваше в зацапаното от насекоми предно стъкло.
— Аз имам много по-добра идея, Дейн.
— Хм-м? — Той трябваше да се съсредоточи в карането, защото пътят не се виждаше добре и по него непрекъснато изникваха разни пънове.
— Ще те изпратя в Рим при кардинал де Брикасар. Нали си го спомняш?
— Дали си го спомням? Що за въпрос, мамо? Не бих могъл да го забравя и след хиляди години. Той е пример за истински свещеник. Бих бил много щастлив, ако мога да стана като него.
— Съвършенството е относително нещо — отвърна Меги малко троснато. — Но аз ще те поверя на него, защото знам, че заради мен ще се грижи добре за теб. Можеш да постъпиш в семинария в Рим.
— Сериозно ли говориш, мамо? — Съмнение помрачи радостта на лицето му. — А имаме ли достатъчно пари? Няма ли да е по-евтино да остана в Австралия?
— Благодарение на този същия кардинал де Брикасар, момчето ми, пари никога няма да ти липсват.
При вратата на готварницата тя го побутна да влезе вътре.
— Иди кажи на мисис Смит и момичетата — подкани го тя. — Те ще изпаднат във възторг.
Тя с усилие стъпи на земята — най-напред с единия, после с другия крак, с мъка премина през вратата и влезе в Къщата, после в гостната, където седеше Фий и по чудо не работеше, а разговаряше с Ан Мюлер на чаша следобеден чай. Когато Меги влезе, те щом я погледнаха, познаха, че се е случило нещо сериозно.
Осемнадесет години подред Мюлерови идваха да гостуват в Дройда, убедени, че така ще продължава вечно. Но предишната есен Луди Мюлер внезапно почина и Меги веднага писа на Ан, предложи й да дойде да живее за постоянно в Дройда. Имаше много място и можеше да се настани на спокойствие в една от къщите за гости; ако е чак толкова горда, нека си плаща разноските, макар че — бог е свидетел — имаха пари за сто души да им гостуват постоянно. За Меги това беше и начин да й се отблагодари за всичко през онези самотни години в Куийнсленд, а за Ан беше цяло спасение. В Химелхох без Луди беше ужасно пусто. Тя не продаде чифлика, а назначи управител, така че след смъртта й щеше да го наследи Джъстийн.
— Какво има, Меги? — попита я Ан.
Меги седна.
— Мисля, че ме застигна ръката на възмездието.
— Какво?
— Вие бяхте прави и двете. Казвахте ми, че ще го загубя. Аз не ви повярвах, защото бях убедена, че ще надвия бога. Но не се е родила жената, която ще надвие бога. Той е мъж.
Фий наля на Меги чаша чай.
— Изпий това — рече тя, като че ли чаят действаше ободрително като бренди. — Как така го загуби?
— Иска да стане свещеник — съобщи Меги, като едновременно се смееше и ридаеше.
Ан си взе патериците, изкуцука до стола на Меги, седна неудобно на ръчката му и взе да гали красивата златисточервена коса.
— О, миличката ми! Все пак не е чак толкова страшно.
— Ти знаеш ли за Дейн? — попита я Фий.
— Още от самото начало.
Меги се посъвзе.
— Не е чак толкова страшно ли? Та това е началото на края, не разбирате ли? Това е възмездието. Аз отнех Ралф от господа и плащам със сина си. Ти ми каза, че това е кражба, мамо, нали си спомняш? Не исках да ти повярвам, но ти излезе права както винаги.
— В „Сейнт Патрик“ ли постъпва? — запита Фий делово.
Меги се изсмя, този път по-непринудено.
— Това не би било истинско възмездие, мамо. Ще го изпратя при Ралф, разбира се. Той е половин Ралф; нека и Ралф най-сетне да му се порадва. — Тя вдигна рамене. — Дейн е по-важен за мен, отколкото Ралф, и аз предполагах, че ще иска да учи в Рим.
— Казвала ли си на Ралф за него? — попита Ан, защото по този въпрос не бяха говорили оттогава.
— Не! И няма да му кажа. Никога!
— Те толкова си приличат, че сигурно ще познае.
— Кой? Ралф ли? Няма да познае никога! Това поне ще си запазя. Изпращам му сина си и толкоз. Не му изпращам неговия син.
— Пази се от ревността на боговете, Меги — нежно я предупреди Ан. — Те може още да не са приключили с теб.
— Какво повече биха могли да ми сторят? — унило каза Меги.
Като узна, Джъстийн побесня от гняв, въпреки че през последните три или четири години имаше смътни подозрения, че именно това ще стане. За Меги то беше като гръм от ясно небе, а Джъстийн сякаш я поляха с ледена вода.
Та нали Джъстийн беше живяла с него в Сидни, докато ходеха на училище, и като най-близка приятелка го беше слушала да говори за неща, които не беше споменавал пред майка си. Джъстийн знаеше колко жизнено необходима беше за Дейн религията му — не само бог, а мистиката на католическите ритуали. „Дори да беше протестант по рождение и по възпитание — мислеше си тя, — той щеше в края на краищата да приеме католицизма, за да задоволи някаква потребност в душата си.“ Не беше за Дейн строгият бог на калвинистите. Неговият бог беше изобразен в стъклописи, обгърнат от уханен тамян, облечен в дантели и сърма, възпяван с възвишена музика и възхваляван на мелодичен латински.