Освен това й се струваше някак иронично неестествено човек, надарен с такава хубост, да смята външния си вид за недостатък и даже да се чувствува неудобно от него. Защото с Дейн беше точно така. Той не обичаше да споменават за красотата му: би предпочел да се е родил грозен, даже отблъскващ — мислеше си Джъстийн. Но избрала кариера в една професия, подхранваща самолюбието, тя можеше да разбере поне отчасти тези чувства на брат си и да уважава отношението му към самия себе си. Едно само не можеше да проумее: защо така силно ненавижда външния си вид, а не престане просто да му обръща внимание.
Той като че ли не проявяваше и особен интерес към другия пол, но тя не беше сигурна на какво се дължи това — дали се беше научил да се пречиства почти напълно от страстта, или пък въпреки физическата му надареност не му достигаше нещо в чувствата. Може би първото, защото всеки ден усилено спортуваше, за да си легне вечерта напълно изтощен. Тя беше сигурна, че наклонностите му са „нормални“, тоест хетеросексуални, и знаеше дори какъв тип момичета му харесват — високи, тъмнокоси и чувствени. Само че той просто нямаше изострени сетива: не усещаше нещата, които държеше в ръце, нито уханията, които се носеха около него, нито пък притежаваше способността да се наслаждава на форми и багри. За да изпита сексуално влечение към някого, въздействието върху него трябваше да стане неудържимо и само в такива редки моменти той като че ли съзнаваше, че на този свят има сфери, където повечето мъже пристъпват, щом пожелаят и докато могат.
Дейн сам дойде да й съобщи — зад кулисите в „Кулоден“ след едно представление. Точно този ден беше уговорил всичко с Рим и умираше от нетърпение да го сподели с нея, макар и да знаеше, че тя няма да се зарадва. За своите амбиции по отношение на религията рядко беше говорил с нея, защото тя се ядосваше. Но когато я потърси в гримьорната тази вечер, не можеше вече да сдържа радостта си.
— Ти си глупак! — възмути се тя.
— Но това е моето желание.
— Идиот.
— Епитетите не помагат, Джус.
— Известно ми е. Но ми дават емоционално облекчение.
— Аз пък мислех, че на сцената си изразходвала достатъчно чувства в ролята на Електра. Много добре я играеш, Джус.
— Ето от тези твои думи може да ми стане по-добре — отбеляза тя навъсено. — В „Сейнт Пат“ ли постъпваш?
— Не, отивам в Рим при кардинал де Брикасар. Мама уреди.
— Дейн! Недей! Толкова далеч!
— Ами защо не дойдеш и ти? Поне в Англия? С твоята квалификация и способности няма да ти е трудно да си намериш някъде място.
Тя седеше пред огледалото и все още в костюма на Електра, изтриваше грима от лицето си. Подчертани от плътни черни линии, необикновените й очи изглеждаха още по-особени. Тя кимна бавно.
— Защо пък да не дойда наистина? — питаше се тя. — Крайно време е… Австралия ми се вижда вече твърде малка. Прав си, приятелю. Печелиш! Към Англия!
— Чудесно! Помисли си само: ще имам ваканции — в семинарията е като в университет. Ще направим така, че да ги прекарваме заедно. Ще попътуваме из Европа, ще си идваме в Дройда… О, Джус, всичко съм обмислил! Няма нищо по-хубаво от това да си близо до мен.
Тя сияеше.
— И ти! Щеше да ми е много тежко да не мога да си говоря с теб.
— Очаквах, че точно това ще кажеш — засмя се той от сърце. — Но, Джус, сериозно ти говоря, тревожиш ме. Искам да си по-близо до мен, за да те виждам от време на време. Иначе кой ще бъде гласът на твоята съвест?
Той приседна на пода между един шлем и някаква страшна маска на Питон, така че да не заема много място и да не пречи на минаващите. В „Кулоден“ имаше само две самостоятелни гримьорни, а Джъстийн нямаше право да използува нито една от тях. Тя беше в общата гримьорна, където непрекъснато се влизаше и излизаше.
— Дявол да го вземе този кардинал де Брикасар! — изруга тя. — Намразих го още щом го видях.
Дейн се засмя тихо.
— Не е вярно!
— Вярно е! Вярно е!
— Не е вярно. През една коледна ваканция леля Ан ми разказа нещо, което, обзалагам се, ти не знаеш.
— Какво не знам? — наостри уши тя.
— Че като си била бебе, той те хранил с биберон, държал те да се оригнеш и те приспал на коленете си. Леля Ан разказва, че си била ужасно вресливо бебе и не си обичала да те държат на ръце, но когато той те взел, веднага си се укротила.
— Чиста лъжа!
— Не е лъжа. — Той пак се засмя добродушно. — Както и да е. А сега защо го мразиш толкова?