— Просто така. Настръхвам, като го видя: прилича ми на стар хищник.
— А пък аз го харесвам. Винаги съм го харесвал. Съвършеният свещеник — така го нарича отец Уоти. И аз така мисля.
— Вървете по дяволите и двамата! А като идеш при него, може и „отче наш“ да му викаш. Много ще ти отива!
Той стана сериозен.
— Не бой се, няма.
Чифт много красиви женски крака спряха до Дейн и се завъртяха. Той вдигна поглед, изчерви се, отмести очи и каза уж небрежно:
— О, Марта, здравей.
— Здравей.
Тя беше рядко красиво момиче и въпреки че нямаше кой знае какъв талант, беше толкова ефектна, че красеше всяка постановка. Колкото до Дейн, тя беше точно неговият тип и Джъстийн неведнъж беше чувала възторжените му думи по неин адрес. Висока, секси — както се казваше по филмовите списания, — с много тъмна коса и очи, със светла кожа и прекрасни гърди.
Марта кацна на ъгълчето на тоалетната маса на Джъстийн, кръстоса предизвикателно крака току под носа му и го загледа с такова нескриващо възхищение, че той се смути. Божичко, той беше голямо нещо! Откъде ли тази магарица Джус се е сдобила с такъв красив брат? Той трябваше да е само на осемнадесет, но какво значение има това?
— Какво ще кажете за едно кафе у нас? — предложи тя, гледайки надолу към Дейн. После добави неохотно: — И двамата, а?
Джъстийн решително поклати глава, но очите й светнаха от внезапно хрумване.
— Благодаря, но съм заета. Ще трябва да се задоволиш само с компанията на Дейн.
И той поклати глава не по-малко решително, но с известно съжаление, сякаш наистина се изкушаваше.
— Много благодаря, Марта, но не мога. — Той погледна към часовника си като към спасение. — Само след минута изтича времето на автомата, където съм паркирал. Колко още ще се бавиш, Джус?
— Десетина минути.
— Ще те чакам навън.
— Пиленцето ми! — подразни го тя.
Марта го проследи с премрежен поглед.
— Великолепен е. Защо не ще да ме погледне?
Джъстийн се засмя горчиво и изтри най-сетне грима от лицето си. Луничките отново се появяваха. Може би Лондон ще й се отрази благотворно: нали там няма слънце.
— Не се безпокой. Поглежда те. И му се иска. Но ще стане ли? Не и с Дейн.
— Защо? Какво му е? Да не би да е педи? Защо, по дяволите, всеки красив мъж, когото срещна, се оказва педи? Не очаквах Дейн да е такъв. Никак не ми прилича на педи.
— Дръж си езика, глупачке! Не е никакъв педи! В същност ако някой ден погледне Уилям Сладура, новия ни стажант, ще му откъсна главата, а и на Уилям също.
— Добре де, като не е и му се иска, защо не си вземе? Не ме ли разбира? Или ме смята за стара?
— Ти, миличка, и на сто години да станеш, пак ще бъдеш желана от мъжете, бъди спокойна. Но Дейн се е отрекъл от секса за цял живот, глупака му с глупак. Ще става свещеник.
Сочната устна на Марта увисна, тя отметна гарвановочерната си грива.
— Не думай!
— Истина ти говоря.
— Да не искаш да кажеш, че това, дето е той сега, ще се затрие?
— Боя се, че да. Принася се в жертва на бога.
— Тогава бог също е сбъркан.
— Може и да си права — отвърна Джъстийн. — И бог, изглежда, не обича жените. Втора категория сме ние — за трети балкон, най-отзад. А предните редове и първи балкон — само за мъже.
— О!
Джъстийн изхлузи робата на Електра, метна си една тънка памучна рокля, сети се, че навън е хладно, облече си жилетка и нежно погали Марта по косата.
— Не тъгувай, миличка. Бог е бил много добър към теб: не ти е дал мозък. Така е много по-удобно, повярвай ми. Няма никога да съперничиш на създателя.
— Това не знам, но не бих имала нищо против да стана съперничка на бога заради брат ти.
— Хич не се опитвай. Срещу законите не можеш да се бориш. Много по-лесно ще прелъстиш Уили Сладура, повярвай ми.
Кола на Ватикана посрещна Дейн на летището, профуча по окъпаните в слънце улици, пълни с хубави, усмихнати хора. Залепил се на прозореца, Дейн поглъщаше с очи всичко, което досега беше виждал само на снимки — римските колони, дворците в стил „рококо“, ренесансовото великолепие на „Свети Петър“.
Очакваше го — облечен този път цял в алено — сам Ралф Раул, кардинал де Брикасар. Пръстенът искреше на протегнатата му ръка; Дейн падна на колене да го целуне.
— Стани, Дейн, и дай да те погледна.
Дейн се изправи и се усмихна на високия мъж, с когото имаха почти еднакъв ръст, така че очите им се срещаха. Според Дейн кардиналът излъчваше някаква огромна духовна сила, присъща по-скоро на папа, отколкото на светец. Само че тези толкова тъжни очи не можеха да бъдат на папа. Колко ли е страдал, за да изглежда така, но с какво величие се беше издигнал над страданията си, за да стане най-съвършения свещеник.